Мароко първа част

Мароко

 
Пътуването до Мароко все се отлагаше във времето заради други ангажименти. Признавам че мисълта за това пътуване малко ме изморяваше  предвид огромните разстояния в тази страна. Близо половин милион квадратни метра територия никак не е малко, откъдето и да го погледнеш.  Принципно съм човек, който не обича груповите пътувания, движи се по своя програма и посещава това, което му е интересно. Винаги е било така, извън разбира се професионалните ангажименти. Въртенето в кръг из провинцията на една държава не е пътешествие, което може да бъде изкарано за значимо като това на Колумб. Във всяка държава има нещо, което специфично може да улови духа на историята и съвремието и няма нужда от кръгови повторения в една посока. Католическите Испания и Италия са класически пример за това. Готика, катедрали, натъкмени исторически паметници и поклоннически такива.  Истинската история на Италия е няколко километра под земята и малцина са тези, които се интересуват от катакомбите, които си заслужават да бъдат посетени. Винаги ми е било смешно да видя селфита на туристи край фонтана Треви. Сложен на кръстовището на три улици, защото е нямало място за него другаде. Нито богът е Нептун, нито пък женските фигури, символизиращи изобилието и плодородието, имат нещо общо с морето. Никола Салви е бил повече поет, отколкото архитект, нито пък е познавал митологията, за това и фигурите от фонтана изглеждат като насипани от различни митологични сцени. Кой обаче ти гледа тази работа. Туристическия бизнес върви и това е най-важното. Казват, че дневно от фонтана се събират хиляди евра в монети , отделно милионите годишно от посещенията на Рим. 
Когато избирах маршрута   за Мароко исках да избегна тези клопки, които щяха да бъдат една дезинформация и целях две неща: места, които ме интересуваха не само като турист и такива, които щяха да ни разкрият Мароко от страна на една интересна култура - берберската. Това определи и избора на водач бербер. Телефоните на добрите водачи са като златен запас. Те се препредават между истинските пътешественици , като ценна информация. В този случай след кратко издирване и запитване между приятели, колеги и съмишленици установих връзка с Азулей. В превод името му означаваше „човек или човекът  с добри очи”. Азулей беше завършил някакъв университет в Русия и знаеше добре освен руски още няколко други езика. Съгласувахме по имейл времето и  програмата си с него и така след изпипване и на други технически детайли около пътуването, то стана факт.
Като реверанс към невероятното приятелско отношение, от огромното количество информация, търпение и отзивчивост, които получихме от него  искам да спомена и някои неща за берберите.
Първо, те не обичат да бъдат наричани така. Бербери или варвари, както е превода на думата е обръщението към тях от страна на португалците в миналото. Точната дума с която се обръщат помежду си и обичат да се обръщат така към тях е амазик. Амазиките  не са араби. Както обичам да се шегувам вече, арабите и амазиките  живеят в една страна, почитат в случая един Бог, арабите разбират какво говорят амазиките ,те от своя страна   разбират какво говорят арабите, но се разбират помежду си на френски език.
Берберският/ амазигски/ език е древен език и е бил основен из земите на Северна Африка. Прави впечатление приликата на  някои букви от азбуката му със  старобългарските  и някои исторически абхазки такива.

 
Днес по настояване на амазиките в Мароко амазигски език се изучава от тази общност, която има огромно желание да съхрани своята идентичност. Азулей ни каза че говори езика на дедите си, но не може да пише на него. Вероято това, че твърде рано е заминал да се учи в Европа и Русия е допринесло затова.
Жените  амазики са интересни, очарователни в своята пъстроцветност, не покриват лицата  си, свободолюбиви, невероятни кулинарки.  Да те покани жена амазика в кухнята си означава изключителен акт на гостоприемство. Да ти позволи да вземеш участие в изпичането на хляба на семейството  пък направо си е привилегия. До ден днешен хляба се пече в пещи. Глинените пещи са или вкопани в земята или иззидани на малко разстояние по-нагоре. Не знам дали това е тайната на цялата технология, но хляба им е направо като деликатес. Храниш се със всичките си сетива. Когато ти го поднесат с някои разядки, чиято тайна знаят само те, пиршеството на сетивата е пълно и ароматно запомнящо се.  Така известният  в Мароко специалитет „тааджин”  също идва от кухнята на амазиките. Опитахме го в много варианти. Лично на мен най-много ми хареса този вид с агнешко месо. Фурмите, козите продукти са задължителни в менюто им. На един от пазарите в медината на Фес си купихме и опитахме от тяхното козе сирене. Не знам дали имаше някакви подправки, но беше малко по-различно на вкус от това с  което съм свикнала по нашите земи, но пък не можеше да му се отрече, че беше много вкусно.
Зехтина заема важно място в тяхната кулинария. Така нареченото дървено масло отдавна не е екзотика за кухните, особено тези в Средиземноморието. Въпросът е само един единствен, дали може да си позволи човек да си купи по-скъпият вариант на така употребявана в кулинарията мазнинка.  Иначе ментета от палмово масло и пр боклуци дал Господ. Историята на зехтина е древна колкото света и цели народи са оживели след ежедневна консумация на това благо, на обратно на всички, които твърдят, че е карцерогенен при пържене и готвене. Зехтинът е история и е хубаво човек да се поинтересува от начина на употреба на различните видове, а те са повече от сто, поне при последно споменаване от Световния център по зехтина, който се намира в Испания. Аз съм редовен консуматор на зехтин, вменен ми не само от изискванията на кошера, но и от баба ми, която готвеше само със зехтин. В "риска" да живее по този начин се включи и половинката ми, на когото не беше даден никакъв шанс да ме надживее, ако използва слънчогледово  олио. Поздрави за самонадъхалите се виртуални диетолози и разбирачи от  амазиката  Тала. Оживяла, дала живот и изхранила две поколения със зехтин, подобно на хиляди такива семейства от различни етноси и националности. За нейния деликатес ориз пържен в зехтин с чесън и поръсен с канела, поднесен с пилешко, също запържено в зехтин, просто няма какво да говоря. Няма да разправям какви емоции и слюнкоотделяне ми се появяват като се сетя за този ориз.
Чая с мента и канела... нямаше място където да отседнем или пазаруваме и да не ни почерпят с тази характерна за Мароко напитка. Казвам характерна, защото чаят се поднася в голяма чаша в която има цели клонки от прясна мента. По желание за подсилване на ефекта могат да се прибавят и няколко капки масло от билката. Някои прибавят и пръчица канела. Овкусява се в последствие по желание. Захарта е табу. Сладината е мед.
Аргановото масло също е поднесено на цивилизацията от жените амазики. Невероятната мекота, блясък и хидратираност на косите им са прословути. Арганът, златния капитал на Мароко. Днес аргановото масло се получава по същия начин както и преди векове. Ръчната преработка го прави скъпо. Цената държат както аргана в кулинарията, така и в козметичната индустрия. Разлика има само в преработката.  Азулей ни заведе в берберска аптека. Беше много интересно и впечатляващо. Точно това беше мястото в което разбрах, колко струва като труд всяка капка арган с която по света някой маже лицето, косите си, използва го в СПА процедури, поставя в салатата си или в сладкарско изделие. Както казах в Мароко труда е тежък и често непосилен. Похарчихме доста солидна сума в тази аптека, както амазиките я наричат. Най-хубавото обаче е, че благодарение на водача ни, успяхме да уговорим да ни изпращат при заявка от нещата, които най-много ни харесаха. Щом като можеш да си го поръчаш от гарантиран и проверен източник, няма по-хубаво от това.
 

 
 
 







 Драги приятели и читатели, публикациите и снимките в този блог са обект на авторско право. Всяко препубликуване, копиране в блог, форум, на хартиен носител, или по някакаъв друг начин, използване на текста и снимките без моето изрично разрешение и без да бъде цитиран източника, е нарушение на Закона за авторското право.