Драги приятели и читатели, в лично емоционален план искам да споделя с вас, че снимките които направих в Кападокия са най-голямата ми слабост и на тях се радвам най-много. Всички тях, които ще видите в този пътепис съм направила лично от голяма височина, наместена в един кош с още 10 други пътешественици ентусиасти като мен. Разбира се и моята половинка с който споделяме страстта си към пътешествия. Сега е момента да кажа, че на него хич не му се летеше с балон. Нещо не му вдъхваше доверие въздушното возило. Представата да лети в кош на височина до 1000 метра не му се струваше приемлива. Близо 20 минути ми излагаше страховете и уязвимостите си. Обаче аз използвах дар словото си и с довода, че един ден ще съжалява гледайки моите снимки от полета. Казах му съвсем сериозно да си стегне останалия в наличност ресурс от кураж и да не пропуска най-хубавата част от нашето пътешествие. Все пак ставаше дума за летене с балон, а не за десанта в Нормандия. Май не ми трябваше много време да го убедя и го включиха в списъка на групата за полет. Много след това ми каза, че ако беше пропуснал това приключение щеше много да съжалява. За тези от вас, които са се запътили към това пътешествие един съвет. Важно е да знаете - настоявайте да сте от първата група, която ще полети. Първо ще наблюдавате едно шоу като бонус - подготовката на балоните за полета. Второ ще излетите от определено място, където се съсредоточават всички балони и където е най-вероятно да летите над скалите и скалните къщички. Нещо, което е малко вероятно да ви се случи, ако сте във втората група. Качвате се в коша за полет там, където той е кацнал и разтоварил първата група и това най-често е насред полето и малко далеч от интересните за виждане и снимки места. Освен това с напредване на времето става много топло и преживяването не е чак толкова приятно. И така, бяхме късметлии и рано сутринта около 4 ни събудиха и взеха от хотела с джип, който ни извози до мястото където пъргави момчета вече приготвяха балоните. Както ви казах, този процес също е интересен. Докато някои от групата се разсънваха с поредната доза кафе налято в стиропорени чаши, аз и моята половинка се доближихме до балоните и с интерес разгледахме и заснехме начина на надуването им.
Някои балони вече бяха готови и първи поеха пътя нагоре. Чувахме възклицанията на хората, в момента в който балоните се отделяха от земята. След около 20-тина минути и ние се качихме в кошовете и приключението ни започна.
Нашият пилот. Тук е момента да ви кажа, че пилотите на балони преминават доста сериозна подготовка и без определени летателни часове като тренировка не ги пускат да управляват и возят хора. Освен това всеки полет на балон се контролира от ВВС на Република Турция и те дават разрешение за полет. Една от причините освен безопасност е, че вятърът може да отнесе балона и към Сирия. Зареяни високо в небето над причудливите и невероятни скални къщички на древната Кападокия, имахме невероятното усещане да се чувстваме като птици в небето, разперили крила за полет с неистово любопитство да видим как е там горе и да се почувстваме за миг като древния Икар. Без разбира се да имаме неговата трагична съдба, макар и да посрещнахме лъчите на Слънцето рано сутринта.
Ние определено случихме на много добър пилот, който умело ни вкарваше в цепнатините на скалните варовикови чудеса и то толкова близо до тях, че някои от нас ги пипаха с ръка. После рязко ни изкачваше нагоре и летяхме толкова близо до други балони, че можехме да направим снимка на хората в тях. Толкова шарен народ имаше в небето. Още на земята се наслушахме на реч от три континента. Разбира се най-активни и напористи бяха азиатските туристи. Който ги е срещал поне на едно свое пътешествие знае много добре, какво имам предвид.
И така вече сме над красивите скални образувания и се наслаждаваме на невероятната гледка.
Бавно се плъзгаме сред скалните цепнатини. За миг ми става страшно. Толкова сме близо до скалите и ми се струва,че балона ще се спука, ако ги докоснем. На всичкото отгоре в един момент в тази точка се оказахме три балона и имаш чувството че нашия няма да се вдигне нагоре притиснат от другите към скалите.
Ние бяхме в ниското, а над нас вече се приближаваше и спускаше още един балон.
Всички заедно в скалните процепи. Брррр. Малко страшничко. Погледнах към половинката си. Въобще не отразяваще нито едно кинетично усещане. Фотоапарата му щракаше непрекъснато, и както после видяхме брояча показваше заснети над 600 кадъра само от летенето с балона.
Това беше най-екстремната част от полета. Разбира се това са напразни страхове. Пилотът ни беше майстор. И въпреки всичко, аз въздъхнах повече от облекчено, когато започнахме да се издигаме.
Отвисоко от 600 до 900 метра височина. В един кош с още 9 човека. Едни викат възторжено, други страхливо при всяко по сериозно поклащане на коша от вятъра, трети стиснали фотоапаратите надвиснали над високото правеха снимки във всички посоки. Аз се оказвах и в трите ситуации по различно време от полета.
Като птиците - високо нагоре
Селцето Чавушин над което летяхме.
Скалните къщи. Повечето от тях са обитаеми. Някои ги използват като жилища, които са особено подходящи с хладината си в горещите летни месеци. Други са складови помещения, а в някои гледат и животни. Любопитна подробност е, че преди време хората са се изселили, а сега отново се завръщаха по тези места. Скалните къщички можеха да бъдат закупени. Цените са космически. От тях може да се печели много. Някои бяха стегнати като 5 звездни хотели.
Истински адвенчър.
Честно казано тогава загубих представа, а и днес не помня колко време продължи полета.
Само знам, че бяхме невероятни късметлии да случим на хубаво време, подходящи въздушни течения, добре обучен пилот и невероятни гледки, които заснехме. Това си е чуден спомен за цял живот. Приземихме се от втория опит. Причината беше в появилия се вятър, който ни отнасяше далеч от платформата на която трябваше да кацнем. Бяхме инструктирани как да се държим при наближаване на кацането."Landing position", беше нещото, което трябваше като чуем да заемем позата за приземяване. Тоест да се снишим в коша и да пазим главите си. По едно време ме напуши на смях, че след като преживяхме такива височини необезопасени с колани и без парашути в наличност, сега на по-малко от половин метър от земята, можехме да се изсипем като картофи от чувал.
Както се казва приближавахме мястото на кацане. Еее, не беше Байконур но пилота успя да "уцели" ремаркето и ние кацнахме буквално върху него насред полето.
Преди това пилота хвърли към няколко момчета на земята въжетата с
които те придърпваха коша към платформата. Тия помощници бяха нещо като баланс при приземяването. Не пропуснаха да ни
развеселят с няколко майсторски номера, въртейки се с въжетата при
приземяването ни.
Както съм споменавала и друг път в други мои публикации, Турция е мястото където могат да извадят с памук душата на туриста. Разбира се скритата цел бяха и парите му. Глезотиите и засвидетелстване на благодарност, че си предпочел услугите им нямаха край. Малко в страни ни чакаше маса с бяла покривка и стъклени чаши с шампанско. Гръмването на бутилката ознаменуваше и придобиването ни на сертификат за летене с балон. Разбира се не забравиха да ни подканят и за бакшиш. Лично ние го дадохме с удоволствие защото преживяването и отношението на екипа си го заслужаваха. Без 10 долара бакшиш полета струваше по 150 евро на човек. Вярвайте ми заслужаваше си цената. Искрено ви съветвам да помислите да го включите в бюджета си, ако решите да пътешествате до Кападокия. Това си е преживяване за цял живот и в пъти по -добре изхарчени пари отколкото да се товарите с имитации на модни брандове от Капалъ чарши.
Пътешествието ни не приключи с това. Чакаха ни още изненади и чудесни преживявания из "Земята на красивите коне" - Кападокия.
Драги
приятели и читатели, публикациите и снимките в този блог са обект на
авторско право. Всяко препубликуване, копиране в блог, форум, на
хартиен носител, или по някакаъв друг начин, използване на текста и
снимките без моето изрично разрешение и без да бъде цитиран източника,
е нарушение на Закона за авторското право.
