Круиз по Нил

Имате приключенски дух, не се страхувате от неизвестното, искате да видите повече неща от Египет за по-кратко време и обичате да опознавате нови места - ако отговора на тези въпроси е да, вие сте готови за круиз по Нил. Така направихме и ние с моята половинка. Като цяло това пътуване до Египет беше запланувано като почивка, но ние решихме няколко от тези дни да си подарим един круиз по река Нил, реката без която животът в Египет няма да е същия. Намерихме добра агенция и след като заявихме желанията и нещата, които искахме да посетим получихме офертата, която намерихме за добра и пътуването ни стана факт. От Хургада, където бяхме на почивка ни взеха с микробус на агенцията  и ни закараха до Луксор  ,където се качихме на кораба. Избора на круизен кораб зависи от вашия бюджет. Тъй като щяхме да прекараме около 4 дни на кораба избрахме по-луксозен вариант. Това в нашия случай означаваше просторна  каюта, големи прозорци с изключителна гледка към реката, баня и тоалетна, които се почистваха всеки ден и всеки ден се сменяха бельото и кърпите, зареден минибар, вкусна храна, сервирана на запазени за нас маси, перфектно обслужване от стюарди, просторен общ салон и търговска част. Бонус бяха басейна и открития бар на покрива, където прекарвахме повечето от вечерите с коктейл в ръка, любувайки се на панорамата на нощен Нил.

Нил е реката, която дава живот на Египет. В буквален и в преносен смисъл. Всяка година тази велика река приижда, излиза от бреговете си, залива сухите и жадни пясъци и от недрата й излиза тиня - плодородна черна тиня, която след оттеглянето на реката, дава живот на зелени кълнове от които израства жито. Не случайно Египет е наричан "Житницата на древния свят". Херодот споменава реката и пише за нея "идва от земи неизвестни". Днес вече е ясно, че Нил се образува от сливането на на реките Бели Нил и Сини Нил, който извира от езерото Тана в Етиопия и се явява източника на плодородните наноси, носени от Нил и които са причината за плодородието на Египет. Бели Нил води началото си от езерото Виктория в Уганда. В реката Нил се включва и река Кагера, която е най-дългия приток на езерото Виктория. След сливането реката преминава през пустинята Сахара на територията на две държави, които са свързани неразривно с нея - Судан и Египет. След шест хиляди километра Нил тече бавно и лениво край бреговете покрай които минаваме. По-голямата част от градовете и малките населени места в страната разбираемо са построени около реката. От малките колиби направени от кал и тръстика по крайбрежието на реката се заражда велика цивилизация, наречена "Речната цивилизация" или "Цивилизацията край Нил", чиито достижения ще изумяват хората векове след това. По поречието на Нил е тихо и спокойно и круизния кораб бавно се движи покрай малки селца и големи градове.

Тук времето е спряло и сякаш нищо няма значение. Попадаш в друг свят, който не се интересува от нищо друго освен своя собствен в което най-важното е оцеляването. По поречието се разминаваме с лодки и рибарите в тях не ни обръщат никакво внимание - дали защото круизните кораби с накацали по палубата туристи жадни за екзотика са им омръзнали или защото нищо извън тяхното битие не ги засяга. Икономически реформи, ядрени войни, епидемии от заразни болести, всичко това е толкова далеч от тяхното битие. Това последното ме кара да се замисля дали в някои отношения тези хора, които често живеят в сърцераздирателна бедност не са по-късметлии от нас. Мисълта ми не е чак толкова абсурдна в онази част в която,  ако се замисли човек с колко излишни и ненужни неща  и отношения натоварваме ежедневието си.

 в бедните, най-често недостроени жилища, които виждахме от палубата на кораба живеят хора, които също са щастливи по свой си начин.

Времето-живот на тази къща вече е свършило. Изградена от кирпич и кал тя е отгледала няколко поколения и постепенно започва да прелива към земята изпълнила своето предназначение. Няколко метра след нея започва пустинята. Пространство, което нищо не ражда и място, което не познава живота. Разхвърляни из това пространство са пирамидите. Плавно преминаване от плодородната зелена ивица към безмълвието на вечните домове на фараоните. Корабът бавно намалява скоростта и ни доближава до кея. Предстои да разгледаме първата забележителност по нашия маршрут - незавършения обелиск край Асуан.

 

Ако беше завършен и изправен, това щеше да бъде най-големия древен обелиск с  42 метра височина и  около 1150 тона. Поръчан е от жената фараон Хатшепсут, която обаче спира работата по него заради огромна пукнатина в камъка. Същата се вижда в горния край на обелиска. Стоях край древната каменоломна, където са се изработвали повечето от статуите  на фараоните и си мислех, че крайно време е някой от любителите на конспиративните теории за извънземната направа на повечето от статуите и каменната украса на храмовете в Египет  да посетят и видят с очите си това място.

Според учените археолози, обелискът е доказателство за изключително високото ниво на технологията на създателите си. Остава неизвестно къде е щял да бъде поставен обелиска, но със сигурност е щял да бъде нещо забележително.

След натоварената програма в късната част на деня сме отново на кораба. Имах сили само да взема душ и да се кача горе на палубата. С коктейли в ръка посрещнахме залеза на слънцето. Нил беше тих и спокоен. Плавахме покрай безлюдни места и само светлините на круизните кораби и музиката, която се чуваше от откритите палуби нарушаваха нощната тишина.

 На следващата сутрин се подкрепихме със закуска и кафе, заредихме раниците си с минерална вода и слънцезащитен крем и се отправихме към  следващата забележителност по пътя ни - храма на богинята Изида на остров Филе.Островът с храма, посветен на най-важната богиня в египетския пантеон, е интересно място.За него обаче ще напиша друг пътепис, защота мястото наистина си заслужава да бъде описано подробно.

  След Филе  посетихме храма на бог Хор в Едфу. На кея ни чакаха каляски и с тях се отправихме към храма. В интерес на истината храма не отстоеше далеч от брега, но каляските бяха средство с което местните се ангажираха в туристическия бизнес и така изхранваха семействата си.

Бог Хор е изобразяван в египетската митология като сокол.

Храмът се намира на западния бряг на река Нил и е построен по времето на управлението на династията на Птолемеите, от които произхожда и знаменитата Клеопатра. Надписите по стените на храма и колоните предоставят много важна информация за живота на Египет по време на гръко-римския период от неговата  история.

Вечерта ни чакаше организиран шопинг. Когато има струпване на кораби до едно и също място на кея, предвижването ни до сушата ставаше по интересен начин. Корабите се нареждат един до друг и ние преминавахме през салоните на всички кораби за да слезем на брега. 

Нощният базар. Излишно е да уточнявам,че той няма работно време. Денонощно посрещат и изпращат круизните кораби. Те спират тук специално за да подпомогнат бедното население в  препитанието му. Туризмът е едно от най-силните приходни пера в икономиката на Египет.  Имахме на разположение един час за да го разгледаме и да си закупим сувенири или местни изделия .Както навсякъде из арабския свят  и тук  пазаренето беше въпрос на престиж и изкуство. Трябва да ви кажа,че това беше едно от местата, където видях как египтяните изпращаха  с доброжелателна усмивка купувач, който успяваше да свали драстично исканата първоначална цена.Възползвахме се от възможността да купим подаръци на нашите близки и приятели. Не пропуснахме и себе си. 

Когато пътувате по Нил, на много места, където корабите забавят своята скорост до кораба ви ще плуват успоредно с него лодки с търговци на дребно. Подхвърлят на пасажерите кърпи, шалове,парчета плат,дрехи и обявяват цената. Води се и пазарлък. Който не е доволен, хвърля обратно към лодката стоката. Ако продавача размисли върху предложената цена  хвърля отново същата към кораба. Така видях как един шал прелетя няколко пъти между лодката и кораба. Пасажерът го купи най-вече заради тръпката от такъв вид търговия. През цялото време съпругата му заснемаше с видеокамера необичайното пазаруване. Сигурна съм,че това щеше да бъде интересна част от техните спомени за Египет. След шопинга на брега си организирахме парти на палубата. Беше весело и сега е момента да ви представя и човека, който се грижеше за доброто ни настроение. Нямаше никакво специално образование, но знаеше пет езика и беше незаменим водач в тази част от пътешествието ни из Египет. Имаше семейство, което не виждаше с месеци, но както обясни той, тъй като беше единствения източник на доходи за всички, децата и съпругата му се примиряваха с това.

Вечерта напредваше, но все още не ни се спеше. Вече наближавахме големите градове на Египет и ставаше все по-оживено и шумно.

Минахме под  този осветен мост.Бяхме вече в цивилизацията. Дивата пустош на Нил остана зад гърба ни.

Това беше и последната ни вечер на кораба. Сутринта пристигнахме в Асуан и на брега ни чакаше специално нает предварително от нас микробус. Двамата с половинката ми щяхме да се отправим  да видим Асуанския язовир - изкуствено езеро на река Нил в Южната част на Египет и Северен Судан.

 Драги приятели и читатели, публикациите и  снимките в този блог са обект на авторско право. Всяко препубликуване, копиране в блог, форум, на хартиен носител, или по някакъв друг начин, използване на текста и снимките без моето изрично разрешение и без да бъде цитиран източника, е нарушение на Закона за авторското право.
 

Две царици под един покрив - празника на лавандулата в Карлово.

България е традиционно известна като производител на розово масло. Българските щандове по световните изложения, изложби и други мероприятия от този род, рекламират щедро Розовата долина - област в България, която се намира южно от Стара Планина и северно от Сърнена Средна гора. В тази област, известна с отглеждането на маслодайна роза и по-специално в град Казанлък, който се счита за столица на Розовата долина, всяка година в първите дни на юни се отбелязва Празникът на розата. Честването е пищно и разбира се освен всички други    се организира и конкурс за Царица на розата. Най-красивата и артистична девойка ще се окичи с титлата, която освен, че ще бъде главно действащо лице на местния празник, в продължение на една година ще съпътства всички прояви в общината. Предвид всичко, което знаех за този празник, останах изненадана когато прочетох културния афиш за предстоящи празници в регионите на България и попаднах на съобщението, че в град Карлово ще се проведе празник на лавандулата. Обявата анонсираше ритуал по "жънене на лавандулата", "преминаване през Еньовски венец", ритуал "Еньова буля", демонстрация на лавандуловарене, дегустация на студен лавандулов чай, кафе на пясък, кукери, гайди, самодивски танци и пр. Разбирате,че това беше достатъчно за да грабна фотоапарата, да се метна на колата си и да поема към този край. Карлово е град с богата история, на която няма да се спирам, защото това не е целта на този пътепис, но няма да подмина и разбира се снимах  паметника на най-обичания от българите техен национален герой Васил Левски. Град Карлово е родното място на Левски.

Не знам как протича организацията на празниците от този род, но явно тук  тя куцаше. При влизането ми в малкия град, нямаше нито една табела, която да посочва мястото, където щеше се проведе обичая "жънене на лавандулата", който беше обявен като начало на празника. Лутах се известно време из града. Разпитвах местните жители, но никой не беше сигурен и посочваше различни места. С питане се озовах в етнографския комплекс "Старинно Карлово" и по-специално в "Бухаловия хан"

Може да се каже, че имах късмет. Вътре в сградата течеше трескава подготовка и се изпипваха последните детайли за празника. Нямаше много народ освен организаторите и след като ги помолих, получих позволение да снимам всичко, което ме интересуваше. Късметът ми се състоеше в това, че все още нямаше много посетители и туристи и можех да направя снимките си на спокойствие. "Бухалов" хан е изцяло реставриран и днес е по-известен като “Център за занаяти и културни традиции”. Сградата се намира в центъра на етнографския комплекс и неголям площад, който в миналото е събирал хората тук за отбелязване на местните празници.

На отсрещната страна се намира и църквата - също реставрирана.

"Бухаловият хан" е своеобразен център на съхранените занаяти в карловския край.Всяка стая в хана е подредена с възрожденски предмети от бита – чакрък, дарак, стан, мангал, тъкани черги и носии. Всичко те пренася в свят на труд и духовна хармония,които са съхранили духа на карловчани през тежките дни на османско владичество.

 

 чекръг - устройство с въртящо се колело, предназначено за предене на прежда от изкуствени или естествени влакна. Задвижва на принципа на велосипеда. Появява се около 11 век и заменя ръчните хурка и вретено.

чепкало на вълна или познато още като "дарак". Този уред е в основата на цял отрасъл в производството и подготовката на вълната за предене наречен "даракчийство". Силно развит е именно тук в подбалканските градчета, също така и тези в Родопа планина през XVIII век.

 На широкия чардак надвиснал над красиво подредения двор в миналото жените са си правили седянки, пеели са и са чепкали вълната.

тъкачен стан - изработен от дърво.  Всички операции по тъкане  на килими, одеяла и платове се извършвали ръчно.

Пренасям се в красивия двор на Бухаловия хан. Аниматорите приключват и последните неща около провеждане на  празника, а аз използвам все още това, че няма хора и продължавам да снимам на спокойствие.

 обширния двор на хана.

 Точно срещу входа са разположили уред, който нагледно показва варенето, изваряването на лавандулата.

 

Лавандуловият цвят се натъпква в казана за изваряване, който е поставен върху запаленото огнище.

 Средно налягането, под което се извлича маслото е 3-5 атмосфери. Чрез процеса на парна дестилация маслото заедно с водата потича в специални съдове, наречени флорентини /в случая тази роля се изпълнява от дървената каца/, откъдето маслото се отделя в кофи, и после се слага в съдове предимно алуминиеви за по-добро съхранение и транспортиране.

Бяха минали почти два часа от обявения за начало час на празника. Снимайки си мислех,че това май ще бъде всичко, което ще видя от него. Обаче при мен дойде една от аниматорките и ми каза, че отиват към мястото, където се провежда обичая "жънене на лавандулата". Зарадвах се и бързо  се изнесох към мястото, което ми казаха. Беше голяма нива извън града. Отдалеч видях колите и автобусите и си помислих, че по това време и на това място, няма как да се провежда нещо друго. Оказа се,че пристигнах почти в края на празника, но пак успях да видя някои от важните неща в него. Оставих колата си встрани от нивата до другите и пеша се запътих към множеството от хора. В далечината чух звук от  дрънкане  на чанове. Зачудих се, защото кукерите бяха елемент от друг празник. По стар обичай тяхното присъствие се отбелязва в периода между Месни и Сирница /Сирни заговезни/ в Източна България и между Коледа и Богоявление  в Западна България. Днес навсякъде в Източна България (дори по цяла България), "Кукеровден" се празнува точно на Сирни заговезни.  Не бях се излъгала. Срещу мен вдигайки прах по пътя от нивата се задаваха група кукери. Вървяха гордо и твърдо стъпваха по земята. Не правеха път на никой който вървеше срещу тях. Ние, останалите наблюдатели, отстъпихме встрани и ги изчакахме да минат покрай нас. 

Някои от тях държаха страховитите си маски в ръце, явно изпълнили обичая да изгонят злите сили, духове, демони и орисници и да има богата реколта през следващата година. Като задължителен аксесоар или отличителен знак, кукерските маски  са категоричното доказателство, че кукерските игри по произход са свързани с древните дионициади - фалически шествия с карнавален характер в чест на бог Дионисий. Дрехите на кукерите бяха черни и този цвят според древните традиции символизираше  плодородието на земята. Обикновено в ролята на кукери бяха мъже и за мен беше интересно да видя и жена кукер.

 и най-малкия кукер в групата. Зачервените му бузки и изпотено личице показваха че вече е поуморен от представлението, но въпреки всичко гордо носеше  костюма си от кожа и чановете на кръста, което в жегата си беше изпитание и за големите.

Кукерите отминаха дрънкайки с чановете си. След тях ги следваше група руски туристи. Продължих напред към нивата. Явно главната част от празненството беше минала. Имах късмет обаче, че групите възпроизвеждаха някои части от обичая специално за някои медии, така,че имах възможност и аз да ги видя  и заснема.

Група от жени, облечени в носии характерни за този район, пееха песни и бяха заобиколили две млади момичета, облечени в бели дрехи, които жънеха лавандулата.

Правилно прочетохте, драги читатели, лавандулата не се бере като розата, тя се жъне със сърпове. Цветовете на растението се събират в периода на цъфтежа.

 момичето със сърп в ръката, което показваше техниката на събиране на лавандуловия цвят.

 Всяка една от участничките беше украсила главата си със венец от дъхавото растение. Някои от зрителите също не пропуснаха да си свият венец и да се украсят. Втори просто късаха цвят и го поставяха в кошници - това беше организирано като атракция за гостите на празненството.

Някои от гостите си правеха специални фотосесии сред лавандуловата нива. Фотографи бяха близките им. Позволиха и на мен да ги снимам.

определено някои щяха да имат красиви спомени.

и запомнящи се. Не се знае дали този празник ще го има /защото той съществува покрай поминъка/ когато това детенце порасне, но определено ще има снимка за спомен с колоритна участничка в него.

Интервю и позиране за пред медиите. Сигурна съм, че цяло Карлово щеше да гледа вечерта централните новинарски емисии.

Две красиви момичета в също така  красиви носии и разбира се традиционната почерпка с хляб и сол.

Лавандуловите ниви - отскоро появил се поминък за хората от Подбалкана. Аз също си набрах китка дъхава лавандула и тя разпръскваше дълго време ухание в колата ми.

Празника се пренася в "Бухаловия хан" и аз за пореден път се чувствам късметлийка, виждайки множеството от хора, които буквално се стичат в двора на сградата. Трудно е да се снимат детайли в такова стълпотворение от хора, но аз и на това съм доволна, имайки предвид,че час по-рано имах възможност да снимам на спокойствие.

На вратата ни посрещат усмихнати отново с хляб и сол. Това е български обичай с който гостите се приветстват за добре дошли. Може да се каже, че влизам вече официално в старинната сграда.

Весели и закачливи, част от домакините на празника

Пред вратата се подготвят за участието си фолклорни групи. Усмихнато малко момиченце, което ще има своята главна роля в спектакъла - с готовност ми позира за снимка.

Другите от ансамбъла. Радостното в случая е,че все по-млади хора намират интерес в българските традиции и с готовност ги следват. Очаквано в ръцете на момичетата би следвало да има венци от лавандула за да се спази тематиката на празника. Но те бяха толкова мили и очарователни,че не ми се искаше да им развалям настроението с въпрос от рода на "Сега не празнуваме ли жънене на лавандулата, а не брането на рози"?! Видимо това беше грешка на организаторите и недоглеждане на хореографа им, а не тяхна.Те с удоволствие позираха за снимка с всеки желаещ.

По-големите дами са вече поуморени от представлението на нивата , но пък не пропускат да се възползват от съвременните средства за комуникации.

В предверието на хана  ,имаше импровизирана малка изложба от  кулинарни производства .Намирам за разочароващо да се продават малките хапки от лакомства, които иначе са добра реклама за местното производство. Цената на малко късче локум беше на цената на половин кутия, която се продава в съседния магазин. Същото се отнасяше и за половин лъжичка от сладкото. Явно неудобно се чувства и момичето, което ги продава и с плаха усмивка оправдава, че средствата от това отиват за поддръжка на сградата.

И все пак гостите харчехме достатъчно в магазинчето към хана. Една хапка и една глътка лавандулова лимонада можеха да бъдат бонус поне за малките гости на празненството. Явно и не само аз мислех така, защото гостите се отказваха да купуват  и в края на тържеството масата с миниатюрните  хапки и глътки в малките чаши си останаха почти непродадени.

Магазинчето към хана. Отрупано със сувенири, сладка, ракии, козметика, кинкалерия местно производство. И отново страшно завишени цени. Не мога да разбера тази политика на формиране на цени. В супермаркета   и магазините за сувенири из чаршията тези стоки се продават много по-изгодно. Не знам на какво разчитат организаторите , може би на тръпката, че туриста ще си купи чаша с изглед на хана или такава с изображение на Левски само заради идеята да се напазарува от това място. Както е казал  самия българин "Хубава работа , ама....." и тук оставям всеки да  завърши изречението според разбиранията си.

 

Ханът вече се напълни с народ и след малко отегчително изчакване, празненството започва. Спретнат в българска носия мъж разказва за производството на лавандулово масло и аз за пореден път се радвам на късмета си да науча и снимам подробно това предварително.

 

 Интересен танц изпълнен от момичетата от фолклорния ансамбъл и започна продължението на празника. 

Хореографията е съвременна, защото не ми е известно да е имало такъв празник в миналото, което не пречи по-голямата част от детайлите в танца да бъдат заимствани вероятно от езическите или други подобни  такива.

 

 И централния персонаж на празника - Царицата на Лавандулата, която не разбрахме кога, къде и от кого беше избрана. Момичето позираше с готовност и се наслаждаваше на своята слава.

На главата си вместо корона имаше венче от лавандула, което обаче беше изкуствено. Останах потресена. При две полета от няколкостотин декара лавандула да се украсиш с изкуствена такава биеше на кич. Стилиста й незабавно трябва да бъде уволнен за да не окарикатури и  следващата царица. С тематичен лилав цвят беше и роклята й. Не ми стана ясна ролята на панделките като аксесоар, и брокатените топчета, които бяха разхвърляни навсякъде по плата ,но пък момичето беше миловидно. Остава искрено да й пожелая в следващите конкурси, които участва  да си намери по- разбиращ от работата си консултант и модист.

Съвсем не толкова скромна откъм аксесоари беше Царицата на Розата. Вярно, че беше персонаж от друг празник и малко се зачудих, кой е събрал под един покрив двете царици. Тази на розата запълваше празното място  под един балкон  и наистина нямаше никакво участие в програмата освен да я гледа. Иначе си беше за чудене кой от организаторите беше влязъл в ролята на богинята Ерида  и беше търкурнал насред празника  на едната царица и другата. Добре, че нямаше някой Парис да отсъди коя беше по-красива и да развали празника,защото е известно от гръцката митология,че събитието завършило с Троянската война.

 

В двора на хана ставаше все по-задушно. Времето напредваше и слънцето се качи високо на небето, започвайки да грее безмилостно. Реших, че съм видяла достатъчно и си тръгнах, като в останалото време от деня реших да разгледам и другите по-знакови къщи в етнографския музей. На изпроводяк получих един поздрав от красиво момиче, което явно беше откраднало истинския венец на царицата или просто имаше по удачно виждане за този аксесоар в унисон с темата на празника.

Усмихна ми се и момичето, което продаваше символичните хапки. Те си стояха все така некупени от гостите и след като нямаше да могат да съберат от тях 50 лева да подкрепят местните ансамбли, сигурно щяха поне да ги почерпят с тях като благодарност за участието им .Момичетата бяха в красиви носии, а косите им ухаеха на лавандула.

На площадчето пред хана бяха монтирали Еньовия венец и желаещи се снимаха под него.

 

Докато снимах с тяхно разрешение, красивата и влюбено щастливо позираща двойка, се сетих, че бях чела, че Еньовия венец се сплита от билки, които се събират рано сутрин. Смисъла беше, че венеца лекува от болести. Лековитите растения за Еньовденския венец са 77.  Те се събират и в китка, по която в ранни зори се гадае за здраве и любов. Венецът под който се снимаха желаещите беше сплетен от бръшлян и тук-там по някоя увяхнала вече от слънцето роза. Бутафорията беше пълна. Еньов ден е професионален празник така да се каже на вещиците, вещерите, магьосниците  и какъвто се сетите персонаж от  тъмни сили , които в определен ден и час  се събличат, яхват метлите и се събират около езерата, рекичките и други забутани  места да правят черни магии и заклинания. Тематично не свързвах единия с другия празник, още повече че не видях "мис самодива", "мис вещица",които да обикалят наоколо с тематичния си аксесоар метлата с който навремето булките са си премитали двора.

 Днес май също има места ,където ползват метли,но премитат къщите без да се събличат.  Отчетох съпътстващото мероприятие като несериозно, а празника като комерсиален  микс от други подобни и се отправих към Патевата къща.

Не разбрах от жената , която развеждаше гостите  да има живи наследници на този род /ако греша се извинявам предварително/, но къщата е уникална. Личи си, че хората живели тук са били заможни и с вкус според тогавашната мода и нужди са подреждали къщата си. Стаите са просторни. Вита стълба води на втория етаж на който има просторен салон в който се е събирало семейството и в който са посрещали гости.

къта, където се е събирало семейството:

обособени са и покоите на Царицата на розите, които се съмнявам да са съществували по времето, когато тук са живеели собствениците на къщата. По-скоро това е атракция за туристите. Като например и казана за изваряване на рози, който е поставен в центъра на стая на първия етаж.

Още от обзавеждането и атмосферата на този дом, който се чувства от всеки експонат тук.

 заможните хора са украсявали стените на къщата си с рисунки.

богатия гардероб, който е заемал по-голяма част от стаята. Обърнете внимание на богатството от шевици, които украсяват почти всички дрехи. Изобилието от дрехи за всеки ден и за всеки празник

 

Гардеробите или тогава наричани долапи са големи като размери и с врати. В някои от долапите са подреждали  и чеиза на булката. Това са нещата от първа необходимост, които младоженката отнасяла със себе си в новия си дом. Чеиза показвал и материалното състояние на момичето.

 Вероятно моите уважаеми читатели ще се зачудят, защо обръщам внимание на тези детайли. Това е за да ги сравня с детайли и да ви покажа разликата в материалното положение и особености на един друг български край- Странджанския . Дрехите са били само по два ката-един за зимата и един за лятото. Те са повече от скромни - без много украса и без лъскави шевици. Хората са бедни, не са можели да си позволят пищна украса и нямат специално помещение в което да държат дрехите си. Те са в долап без врати и се намират в помещението, където се е пазело зърното през зимата. Разликата е очебийна. Стандарта на живот в тези два български края по едно и също  историческо време също. 

 типична странджанска къща в село Бисер.

 

дрехите в повече от скромната и бедна стая, която беше  втората  в цялата къща.

 

още от интериора на Патевата къща: везани възглавници  и дантелени покривки

  В тази експозиция обаче видях и нещо, което ме подразни. Тъй като се намираме в етнографски комплекс и в знакова къща от този край, би трябвало да се показват неща характерни само за този край,както е прието. До плетените чорапи обаче са изложени родопски терлици и торба с характерните за Родопа планина шарки. Мисля, че не е коректно да се смесват нещата и да се объркват посетителите.

 

 

стълбата към втория етаж:
 

По-малката къща в двора. Вероятно е служела като помощна през лятото за домакинството . Встрани се виждат и стопанските помещения.

Прекрасно поддържаната градина в двора на къщата и кът за почивка под асмата 

 

Двора има своя собствена чешма :

 Къщата "Белият двор" има друга тематична насоченост. Тя акцентира върху изложба на местни художници и има постоянна експозиция. Къщата е позната още като "Зографската школа" и
служи за място, където те излагат своите творби и намират своите клиенти.

Двора на къщата е малък но потънал в зеленина.

в малки глинени съдове беше насадено  различно по вид и мирис мушкато

и разбира се дъхав здравец. Не съм виждала българска къща с двор в която да няма насаден здравец.

Направих снимките докато изчаквах реда си да вляза в къщата. Вътре се точеше един приятелски разговор между съседи и май бяха забравили, че има и други места на които да си бъбрят. След доволно изчакване се качих и надникнах в предверието. Уредничката явно схвана недоволството ми и побърза да приключи разговора. В къщата в момента имаше експозиция на карловска художничка. Уредничката  ми каза, че авторката не дава да се снимат нейни картини. Сигурно се притесняваше, че и друг ще му хрумне идеята да нарисува карловските къщи и грънци. Не възразих на предупреждението и без това не видях нещо,което да съжалявам, че ще пропусна. Обаче видях нещо, което ме учуди - и това беше каракачанска носия. На рисуваната керемида долу до костюмите имаше нарисувани каракачани в характерната им носия.

Къщата е била собственост на Гешо кожухаря/за който нямаше сведения да е с каракачански произход/, от когото произлязъл прочутия  карловски Гешов род, дал на България от времето на Възраждането и век и половина по-късно няколко поколения забележителни личности. По-късно като зет на Гешо в къщата е живял и учителствал един от най-големите просветни дейци от средата на 19-ти даскал Райно Попович. В този дом живеят и учат Георги Раковски, Гаврил Кръстевич, като негови ученици. Знаейки всичко това продължавам да съм в неведение за наличието на тази носия. Интересното е, че отговор не получих и от уредничката, която май беше компетентна повече за картините в експозицията разположена в коридора и една от стаите на къщата. Къщата е пример за останалите българи с изключителния жест на последната и собственичка Ана Кузманова,  чиито предците и семейството и са сред най-големите дарители на Карлово. Приживе,  средата на 50-те години на миналия век, тя завещава къщата за музей в града. Последната й воля е в нея бъдат подредени нейните проучвания за Карлово, които още тогава са оценени като много съществен принос за историята на града. В днешно време тук се провеждат обучения и демонстрации по живописни практики, изработване и оцветяване на глинени изделия, декориране на дървени куклички с български народни носии.

 Къщата е обявена за паметник на културата.

 

Денят преваляше и аз за последно поех по тесните калдъръмени улички на старата част на град Карлово. Няма да завърша поетично и романтично, че съм дочувала тихите стъпки  и кръшния смях на моми и ергени живели в друг свят, където отпиването на вода от менците е било най-смелата любовна закачка показвала интереса на даден момък към момичето. 

Вървях и виждах, че и тук времето превзема къщите. Много от тях бяха необитаеми. Дали поради спор за наследственост, дали поради това, че може би родовете бяха изчезнали, но тъжната гледка на забравените, почти рухнали и изоставени къщи ме натъжаваше. И ако някои собственици далновидно бяха продължили живота на родовите си  къщи дарявайки ги на държавата да послужат като музеи, то други къщи бяха почти рухнали и изживяваха последните си дни зад зеещите порти населени само с прилепи и безстопанствени животни.

Тъжна работа . Коренно различен свят на две съседни улици. На едната казват "Здравей" на другата улица сякаш долавяш тъжното "Сбогом". Приказка ,която вместо да започва завършва с думите  "Имало едно време" и това минало  не е   със щастлив край.

Драги приятели и читатели, публикациите и част от снимките в този блог са обект на авторско право. Всяко препубликуване, копиране в блог, форум, на хартиен носител, или по някакъв друг начин, използване на текста и снимките без моето изрично разрешение и без да бъде цитиран източника, е нарушение на Закона за авторското право.