Алберобелло

 Алборобелло, малкото градче с над хиляда трули е визитната картичка на област Апулия. Още докато пътувахме към него встрани от пътя видяхме типичните къщички с форма на кошер, изкусно изработени като заоблени гладки пирамиди. Тук-таме, няколко от тях бяха пръснати сред полето с лозови или малинови насаждения. Всичко около тях показваше, че са обитавани. Загледах се и сякаш очаквах от тях да излязат малките божества на плодородието и природата - елфите. Толкова мънички изглеждаха отдалеч къщичките, че ми се струваше нереално да ги обитават хора. Строителството на трулите започнало някъде в средата на XV век. Алберобело се разпростира на 2 хълма, разделени от речно корито. Когато влезете в градчето на изток ще  видите разположена новата част на града  с модерни постройки, а на запад са пръснати трули постройките, разделени в 2 основни части – „Monti“ и „Aia Piccola“. Излишно е да си губите времето да разглеждате източната част. В нея няма да видите нищо по-различно от всеки един друг провинциален италиански град. Вашата цел е западната част, защото там се намира онова, заради което Алберобелло е обект в списъка на Световното културно и природно наследство на ЮНЕСКО за Италия.

 

Необичайната форма на къщичките съвсем не е била постигана така случайно. Те били изграждани от строителния материал който се намирал наоколо и били градени така, защото лесно се разрушавали. Това бил начина по-който бедното местно население избягвало плащането на данъци. Конструкциите на жилищата са без цимент и други спойки. Така цели големи части от къщите буквално за около час могат  да бъдат превърнати в купчина камъни. Идвал данъчния, изпратен от феодалния лорд или от Неаполитанското кралство, или от този който властвал в момента в областа. Селяните дърпали ключовия камък от върха,  трулите се сривали до земята, а жителите   се укривали из околноста.  Нямало постройка, нямало хора, нямало плащане на данъци. Данъчния си отивал, а трулите били построявани отново за кратко време. Това е най-често разказваната версия пред туристите, защото все трябва да има съспенс, който да ги държи в напрежение и любопитство. Другата версия е, че трулите са строени така, защото принципът на строителство е елементарен, а и варовикът в района е в изобилие. 

Най-забележителната част от конструкцията на трулите е техният покрив. На пръв поглед изглежда доста странен с неговата конична форма. Построен е от 2 пласта, като вътрешният слой е направен от големи парчета варовик, а външният е измайсторен от варовикови плочи. Той има за цел да не пропуска вода. 

 Покривът на една трула, в повечето случаи, е изграден от няколко конуса. Някога бели, покривите сега са черни, защото плочите са потъмнели от слънцето. 

 

На самия конус на покрива обикновено има символ с религиозно или друго значение, като звезда, сърце, полумесец, кръст и други.

 На върха на покрива обикновено има орнамент, който също носи някаква символика. 

Стените на трулите са доста дебели, над 1 метър, за да може във вътрешността на варовиковата къща да е топло през зимата и прохладно лятно време. В повечето случаи в трулата има централна стая с допълнителни помещения подобни на ниши. По-голямата част от постройките имат една стая под всеки конус от покрива. Днес много от трулите продължават да са обитавани. Много  от тях  се предават в поколенията Има и  чужденци, които са собственици на уникалните къщички. Много от местните, които обитават трулите са ги отворили за посещение. Срещу няколко евро, можете да влезете и разгледате жилищата, които често представляват само от едно широко помещение, разделено на няколко части, според нуждите на семейството.

Стопанката Мария позира с удоволствие. Приканва ни още от прага на дома си  и любезно ни дава разрешение да снимаме.

Целия и интимен свят, всичките  и спомени са събрани в няколко фотографии подредени в една от нишите на стената. Прави впечатление, че на  повечето от снимките  снимащите се са седнали на единственото легло, на което сега седеше  и Мария. Нищо чудно-живота на няколко поколения е започвал или завършвал  на това легло.

Част от скромното обзавеждане. Някога тази ниша е била огнище. Днес с електрифицирането на трулите, то е станало излишно.

Съпругът на Мария. Той не е така словоохотлив като нея, но се усмихва сърдечно.

В центъра на единственото помещение върху маса са поставени няколко съдчета с бонбони, почерпка за туристите. Който желае може да остави няколко евро в дървената кутия. Стопаните не се обиждат, дори някой да пропусне да дари  скромната сума. Много от туристите освен че оставят пари, оставят и дребни сувенири на стопаните, които приемат жеста с весело възклицание и благодарности.

Представете си дори сред трулите има йерархия. Има по-скромни, има и такива които имат собствени дворчета, които изолират къщата от тесните улички. Докато в трулата на Мария се влиза направо от улицата, тази има свое дворче.

В него стопанката е успяла да побере своите запаси за зимата и дори да направи малка цветна градинка. 

Покрай стената на тази трула пък даже беше направена и леха в която бяха засети сезонни зеленчуци и подправки. Тук всяко сантиметърче земя се цени. Това е добър урок за много от нас.

Когато видите трули с двоен  покрив /trulli siamesi - сиамски трули/, това означава, че вътре има две помещения . Когато семейството се увеличавало и стопаните имали възможност събаряли едната вътрешна стена, добавяли нова стая  с нов купол, или така нареченото ново труло.

 Днес някои от постройките са превърнати в магазинчета или малки хотели, където туристите могат да отседнат и да се насладят на усещането да нощуват в една малка и уютна трула. Уличките в западната стара част на Алберобелло имат две посоки - нагоре и надолу. Няма как да се объркаш. Изкачваш се нагоре за да видиш трулите и гледката от високо към цялото градче и после слизаш надолу към центъра, където се събират новата и старата част на града.

Поглед от високо.

Из уличките, украсени с фантазия. Италианците го умеят. Не знам дали е на подсъзнателно ниво, но резултатите са фантастични, макар и да изглеждат малко странни като замисъл.

Само на италианци би им хрумнало от ръчно изплетени  подложки  за сервиране и стари шапки да направят украса за улицата си. Вечер, когато крушките светнат, кърпите и шапките  се полюшват от вятъра и на стените на къщите се очертават причудливи образи.

Местен хотел.

В това малко магазинче се продават изделия на местните-красиви съдове за украса и саксии. Това което ми прави впечатление е, че собственичката е избягнала евтините кичозни китайски стоки, които за съжаление са навсякъде. Купувам си декоративна чиния и ваза.

Спускаме се към центъра на града. Имаме голям късмет да не улучим някой от безбройните празници в католическия календар на страната. По думите на местните, тогава е почти невъзможно да се разминеш с хора и туристически поток излял се от цялата страна и чужбина тук. За места в заведенията да не говорим. Посетихме градчето през един от почивните дни и пак чакахме около час да отворят ресторантите и пицариите за да се нахраним.  Към един часа на обяд, вече нямаше свободно място в заведенията по центъра. 

Заведението в което избрахме да обядваме има и малка винарна към него.Малка, малка с около две хиляди бутилки различни сортове вина от региона и цяла Италия. Представете си какъв ще е капацитета на средна или голяма винарна. Моето лично мнение е, че не можеш да разбереш италианската душа, без да седнеш в ресторант и то на открито. Момента в който влезнете и добивате странното чувство, че сякаш клиентите  и минувачите са едно голямо семейство, седнали да обядват под сянката на портокалови дървета.  Семейство, което представлява пъстър калейдоскоп от местни, туристи от цял свят,  миш-маш от езици, и които въпреки всичко това успяват да се разбират. Тотема ни е голяма връзка сушен лук и билки, които висят на дървото в началото на заведението. До нас двама души коментираха как се прави местната моцарела от биволско мляко. За няма и десетина минути вече знаехме как протича целия технологичен процес. Толкова се впечатлихме, че поръчахме да ни донесат салата от домати с малки топчици моцарела, които наподобяваха сняг. "Най-доброто вино за сезона" - ни каза келнера, докато ни представяше бутилка от местната реколта. От масата от другата ни страна обаче, една жена ни изгледа настойчиво, поклати отрицателно с пръст и ни посочи виното, което пиеше тя. Поръчахме си бутилка местно "Примитиво" и тя одобри избора ни, като направи знак с целувка. Към виното ни предложиха таралучи - тестени изделия, които служиха и като разядка. Когато решихме да поръчаме и основното  ястие спряхме да се оглеждаме и заслушваме, защото там избора ни беше твърдо за телешко месо. Келнера остана почти обиден ,че отказахме порции порчеду /прасенце сукалче/. Отне му 10 минути да ни обяснява, че месото е приготвено по рецепта отпреди 100 години, и обилно мариновано в билки  и сосове, които били кулинарната тайна на готвача на заведението. На нас ни отне 2 минути да му обясним причината да отказваме свинско и той разочаровано се отегли, за да донесе бифтек. Когато му обяснихме, че месото трябва да е добре изпечено и без капка кръв, той направи трагична физиономия . Приготвено и сервирано ал сангуе /кърваво/ е оригиналния начин на приготвяне на бифтека. Когато ни го донесе не пропусна да отбележи, че готвача бил много разочарован, защото трябвало да направи компромис и да приготви месото не по рецептата. Така ни гледаха странно и реагираха по същия начин и във Флоренция, който град е емблематичен с приготвянето и предлагането на този специалитет. Келнерът продължаваше да ни хвърля учудени погледи докато преминаваше покрай нашата маса. Донякъде го разбирахме. Апулия е била дълги години бедна област. Месото е било рядкост за трапезата на местните  хора, които си го позволявали само по празници. Те се отнасяха ревниво към кулинарната си забележителност  и спазваха стриктно начина на приготвянето му. В интерес на истината трябва да отбележа, че виното беше много добро и плътния му вкус се оказа отлично попадение за основното ястие. За десерт си поръчахме тирамису, което  беше една кулинарна фантазия  от маскарпоне, кафе и бишкоти. 

Срещу ресторанта се намираше новата част на градчето и ние решихме след като се нахранихме да я разгледаме. Определено имахме нужда да се разходим след обилния  обяд, полят с качественото вино. На тръгване оставихме щедър бакшиш на келнера за да го компенсираме за ужаса, който изживя да ни гледа как ядем припечен бифтек. Взехме си довиждане със семейството, тоест половината заведение, което взе участие в избора ни на обяд и поехме нагоре по уличките.

Новата част на града беше запазила архитектурния  код на градчето що се отнасяше до цвета на сградите и покривите. В резултат на това двете части хармонично преливаха една в друга и нямаше какво да дразни окото.

На италиански, буквален превод името на градчето означава „Красиво дърво“.
 

Новата част на града. Минаваме покрай няколко заведения пред които има хладилни витрини. В една от тях има изложени всевъзможни сладости. Опитвам ги само с поглед, въздишам  и продължавам. Имам чувството, че дори само още  една хапка да сложа в устата си и ще  избухна като фойерверк. Толкова сита се чувствам, а се бяхме зарекли да направим само един лек обяд. Опитайте да видите дали това е възможно в Италия?

За всекиго по нещо от многобройните малки магазинчета.

Дизайн по италиански. Идея как и боядисания кактус може да бъде оригинална украса на външната стена на къща.

Алберобелло е определено туристическо градче, даже прекалено туристическо. 

Почти през цялото време от годината, тесните му улички са изпълнени с хора. Много от местните бизнеси са свързани с туристите, които са основното доходно перо за останалите тук домакинства. Повечето от жителите, предимно младите отдавна са се ориентирали към големите градове в страната, където има повече възможности за работа и реализация. И все пак, все пак градчето с белите трули е място, което не можете да видите другаде по света. Особено място, което е странно по различен начин от  Матера и Остуни. Да не забравя и това, че местните броят възрастта на трулите от датата, когато ги построяват за последен път. Те  май са единствените хора, които във всеки един миг, могат да съборят стените, които ги обграждат и да започнат живота си наново без да се замислят. 

 

 Драги приятели и читатели, публикациите и   снимките в този блог са обект на авторско право. Всяко препубликуване, копиране в блог, форум, на хартиен носител, или по някакъв друг начин, използване на текста и снимките без моето изрично разрешение и без да бъде цитиран източника, е нарушение на Закона за авторското право.

 

 

Матера - бедността не е порок

  Когато за пръв път видите Матера - отдалеч или отблизо, можете да бъдете категорични - това съвсем не е мястото, което да спечели състезание по чар. Ако познавате и сте посещавали и други места из Италия, това определено ще ви се стори грозно и неугледно. Има защо. Това е град, който е бил в дъното на класациите по жизнен стандарт на Италия, едно от най-бедните места за живеене в страната. Някога градът е бил част от Апулия, но днес се намира в област Базиликата. Честно казано, когато пътуваш с кола по пътищата, не правиш разлика и не можеш да разбереш кога навлизаш в нова административна  област. Единствено само табелата подсеща шофьора затова. Предварително сме разгледали маршрута и прочели някои отзиви за града и затова спираме на една площадка още преди да влезем в Матера.

 

Това, което отдалеч виждаме като къщи, всъщност се оказват пещери, които са приспособени като жилища. Това е древната  Саси ди Матера - камъните на Матера, което е и старата част на града. Една поредица от пещери, издълбани във меките варовити скали, разположени на ръба на каньона на река Гравина. Отчайваща бедност, мизерия, безработица, глад и болести. Приспособените за жилища пещери били влажни, студени, без електричество и канализация. Детската смъртност  била рекордно висока. Хората делели оскъдните и мизерни площи в които живеели с домашните си животни. Това е била визитната картичка на този град почти до средата на миналия век. "Срамът на Италия" /както била определена Матера / предизвикал скандал в италианския парламент. В държавата, която била една от основателките на ЕС, имало област в която населението живеело в условия като през Средновековието. Италианското правителство подело мощна кампания за подпомагане на града и населението му. Една част от населението била преместена в новата бързо изградена част на града. Тези от жителите които отказали да се преместят получили средства от държавните фондове с които да благоустроят пещерните си жилища. Голяма част от тях са превърнати в хотели, магазини и ресторанти, които днес са туристическа атракция. Оставяме колата на паркинг и поемаме пеша из стръмните улички на Матера. Първото на което попадаме е една от панорамните площадки, от които се вижда като на длан градът и неговите околности. Историческият център е разделен на четири части: Чивита, Сасо Барисано, Сасо Кавеозо и Ил Пиано.

Един от хълмовете с пещери. В такива жителите на Матера са правили свои жилища.

Въжени мостове свързват отделните хълмове.

Едни от първите открили и заселили тези места са монаси. Първо гръцки, после от ордена на Св. Бенедектин. Те трансформирали някои от пещерите в църкви и постепено привлекли тук и други хора.

Уличките на града са тесни и криви. По тях се придвижвате само пеша. Има една единствена улица, която е по-широка и тя обикаля града. По маршрута има панорамни площадки на които може да слезете и да разгледате Матера от друга гледна точка. Спускаме се по една от уличките и се озовавеме на сравнително широко място. Разбира се и тук не липсва католически храм.

 

Встрани от храма отново пещерни жилища. Те обаче вече са електрифицирани.

Много от пещерите са надстроени и превърнати в малки хотелчета, дрогерии или кафетерии.

 Това е гледката срещу католическия храм. Много от туристите поемат по стръмната каменна пътека нагоре, за да се изкачат до   катедралата "Санта Мария дела Бруна", която е най-важният католически храм в Матера. 

Катедралата е завършена през 1270 г.,  и първоначално е посветена на Света Мария ди Матера. Вследствие бъдещия папа  Урбан VI, който е бил архиепископ на Матера , учредява   празника Благовещение, и посвещава  катедралата на Света  Мария дела Бруна, също покровителка на града.

Може би е малко известно, но испанският маршрут Камино, има своя италиански аналог. Казва се Камино Матерано. Пътешествието започва от град Бари и стига до Матера. Пешеходният преход има за цел да свърже историческия град Матера с пешеходни маршрути във всички посоки - като лъчи от града ще има маршрути не само от Бари. Проекта предвижда такива преходи  и от Бриндизи, Трани, Термоли, Пестум и Леука, която е най-южната точка на тока на Ботуша на Италия. . Маркираният маршрут се нарича още Виа Пеучета. Първата отсечка Бари - Матера е вече добре разработена и много ентусиасти поемат по него. Като цяло, маршрута е дълъг 160 км. Тези, които са изминали поне 100 км. от маршрута , ще могат да получат и сертификат, подобно на поклонниците, които изминават Камино де Сантяго Компостела в Испания. Ние имаме по-скромни цели и поемаме по тесните улички на Матера.

Италианците обичат да украсяват пространството пред домовете си. В това отношение просто няма кой да ги мине. Обичам да се "губя" из тесните улички на италианските градове точно заради това да се любувам на фантазията на италианеца. Пред тази къща има макет на Матера, направен от варовик.

Украсените стълбища и външни стени на тази къща ни указват, че вътре в приземния етаж има работилничка в която се изработват бижута.

 Още една типична комбинация между жилище и работилница. Прозореца е бутафорен, а на неговия перваз стои облегната фигура от восък-тя привлича вниманието и приканва да влезете и да изберете  сувенир. Продължаваме пеша и скоро излизаме на широко открито пространство - централния площад. Разбира се и тук има католически храм, поредния в иначе малкия град

Нямаше кой да ни обясни, какво означава тази композиция пред катедралата. Мога само да гадая, дали символизира часовник, който отмерва стъпките ни в този живот.

 Още една интересна композиция в центъра на града.

В града цари оживление. Пълно е с туристи от цял свят. Има и много мигранти. Те се събират на групи и обикалят из центъра на града. Някои просят, други продават дребни предмети, а всички те заедно се надяват да получат статут на пребиваване и социална помощ. Темата е гореща и за италианците и за политиката. Няма партия, която да не се занимава и да предлага решения за мигрантите. Като цяло местните са свикнали с тях, но в повечето случаи недоволстват от прекалено големия мигрантски наплив, който подбива цената на трудовия пазар. Големия фонд за подпомагане на нуждите на мигрантите също предизвиква недоволство. Според италианците социалните фондове се орязват в полза на новодошлите и това също предизвиква напрежение и недоволство.

Времето напредваше и въпреки, че беше края на септември беше все още много топло. Ресторантчетата около площада бяха пълни. Чакахме прави около половин час преди да се освободи маса. Повечето от туристите предпочитаха баровете в които се предлагаха сандвичи, малка салата, и паста. Хапваха набързо и продължаваха. В ресторанта най-напред ни предложиха чинийки със сиренца, маслини, мариновани лукчета и  гризини като разядки. Менюто е справочник за чревоугодници. Стана ни навик посещенията ни в живописните местенца и градове на Италия да завършват с едно добро хапване. Местата на това блаженство в Италия са като театър. Едновремено сме зрители и участници. На съседната маса до нас бяха седнали местни жители. Когато видеха някой познат да преминава, те се провикваха високо и между тях се завързваше разговор , на който ставахме свидетели всички. В един момент можеш да научиш  неща за много хора без да ги познаваш. Някои хора изпитват голяма наслада да говорят за самите себе си, а в комбинация с аперитив или вино, това може да отнеме часове. Италианците хич не се притесняват когато се заседяват в барове или ресторанти. Те обичат да показват своята наслада от живота и изобщо не им пука, че говоренето на висок глас през маса или през площада не се харесва на някой,  докато боде с вилица предястието си. Животът за тях е наслаждение, макар на някои от нас, начините по който те постигаха това да се виждаше странен. Не ти оставят избор, просто свикваш и започваш да влизаш в кожата на местните. Между салатата, основното и десерта научихме защо Луиджи не идва на сбирките на клуба по карти, кога ще отвори пекарната на Симоне, къде си ремонтира колата Налдо, защо Лука и Маура са се скарали, коя е местната Малена. Чувствахме се преобилно натежали  от вкусния обяд гарниран от доволно голямото количество местни клюки. По пътя към паркинга, където бяхме оставили колата се отбивам в едно кокетно магазинче, за да попълня запасите си от зехтин, местно производство. Когато излизаме извън пределите на града се обръщам за последен път и поглеждам назад. Матера стои  високо горе на хълма - студена, мрачна.  Не мога да кажа, че това беше едно романтично място.  Това е особен град, град който беше преживял трагични години, оставили следи в неговата архитектура. Матера не е най-подходящия прозорец да надникнеш в душата на италианския град. Тя е различна и може би в това е нейната необичайност.

 
 Драги приятели и читатели, публикациите и   снимките в този блог са обект на авторско право. Всяко препубликуване, копиране в блог, форум, на хартиен носител, или по някакъв друг начин, използване на текста и снимките без моето изрично разрешение и без да бъде цитиран източника, е нарушение на Закона за авторското право.