" Sono un italiano.Un italiano vero" - повтаряше за кой ли път Тото Кутуньо в слушалките на ушите ми, припева на известната песен. Привечер е. Самолетът бавно снишава над градини с маслинови и лимонови дървета. Докъдето стига поглед не се вижда нито един индустриален завод. Няма дим, пушеци и пелена от мръсен въздух, нещо което да дразни сетивата. Летим над една от най-чистите области в Италия - Пулия. Административен регион в Югоизточна Италия с център град Бари, Пулия заема близо 20 000 кв.м площ. Италианците я наричат Апулия. За тези, които познават Италия по географската карта, но никога не са ходили там - Пулия е "токът на ботуша". Бяхме отделили 10 дни за тази област на Италия и както винаги в плановете ни влизаше оптимално да се възползваме от времето за да видим колкото може повече от нея. Слава богу, времето беше с нас и ни дари красиви, топли и спокойни дни. Дни в които се насладихме и на почивка в уютен хотел на брега на Йонийско море, който стана и нашата база за този период от време. За останалите италианци, тези, които обитават област Пулия са селяни. Така и ги наричат. Принципно, северните региони имат по-висок стандарт на живот в сравнение с останалите области. За Юга, Севера е населен с хора които не са изтънчени, нямат голям афинитет към изкуствата, по дръпнати и необщителни са и като цяло северняците смятат че е ужасно да се живее в Пулия, където има прекалено много предразсъдъци и традиционност. Областта има интересна и сложна история. Тя е късче земя, през която са преминавали, заминавали, оставали и усядали различни народи. Днес на малко места в Таранто, Бриндизи и Лече има запазени надписи на месапийски език. Месапи са население от южната част на Пулия. Историкът Херодот твърди, че те са дошли по тези места от остров Крит. Днешните учени пък твърдят, че това са илирийски племена, преминали през областта и останали в околностите на Отранто. Херодот твърди още, че месапите са разделили територията с италийския народ певкети, които пристигнали тук през 11 век пр.н. е. от Илирия, преминавайки Отранския проток, който разделя Адриатическо и Йонийско море в Средиземно море. Заселват се в област, която наричат Певкетия, територия, която днес отговаря на провинция Бари, регион Апулия в Южна Италия. През 266 г. пр.н.е легионите на двама римски консули ги побеждават и племената се присъединяват към многоликата Римска империя, където се "претопяват" в котела на етническата асимилация. Самолетът каца на летището в Бари и последните думи на Котуньо ".Un italiano vero, се оказват нещо като "Добре дошли". За нас това е за пореден път в Италия, която много харесваме и обичаме да посещаваме почти всяка година. Преминаваме бързо през летищния паспортен контрол, взимаме багажа си от лентата и излизаме от залата за пристигащи. Винаги съм избягвала да давам съвети и мнения как човек да организира пътуването си. Всичко е въпрос на желания и предпочитания. Тук обаче нарушавам собственото си правило и отбелязвам, че придвижването из Пулия никак не е лесно. Автобусния транспорт /когато го има/ между отделните градове е нередовен и няма никаква гаранция, че ще може да го ползвате и на връщане, ако сте разчитали на него на отиване до някой град. Тук най-гарантирано е да ползвате влак или както ние постъпихме да наемете кола рент-а-кар. Последното ви дава възможност да сте по мобилни, да разчитате на себе си и да разходвате времето си по свое усмотрение, без да зависите от никой. Избрахме да се установим в Кастеланета дел Маре. Живописно малко селце на самия бряг на Йонийско море. Нашия хотел чист, уютен беше също на първа линия. Плажът пред хотела и по протежение на цялата брегова ивица беше удостоен с наградата "Син флаг". Наградата се дава на плажове и яхтени пристанища, където се полагат специални усилия при опазването на околната среда. Трябва да бъдат изпълнени 32 критерия, свързани с качествата на морската вода, екологична чистота, безопасност, защита на природата, на брега и плажната ивица, услугите и удобствата предлагани от хотелиерите и яхтените пристанища на гостите и посетителите. Беше невероятно удоволствие да посрещаме изгревите с чаша кафе, съзерцавайки невероятно синьото лазурно море. Към нас достигна още една вълна от мирис и аромати - вкусната закуска, която ни чакаше на терасата на ресторанта. Готвачът ни прелъстява със закуска, която лично ни поднася. Възторжените ни похвали и признанието ни, че искаме всяка една хапка отново и отново го изпълват със задоволство. Не се иска много да направиш един човек щастлив. Особено, когато е толкова отдаден на професията си. Поразителната гледка на спокойното синьо море, малкото момиченце, което тича из плажа и гони хвърчило, ароматното кафе, вкусната закуска. Carpe diem! Разбирам защо италианците обичат самия живот. Моята любовна история с италианския език започна преди години и ми дава възможност да контактувам свободно и непринудено с италианците. Те се радват и оценяват, когато една чужденка разбира техния език. Аз пък никога не пропускам да им кажа колко съм влюбена в италианската апасионата. Съвсем нямам предвид великата творба на Бетовен. Превода на думата apassionata, означава страст. Няма как да намериш обяснение на тази дума, когато я отнесеш към Италия и италианците. Много писатели са се опитвали и безуспешно. Просто няма формула с която да обясниш неукротимата страст към живота, красотата, модата, жените, храната , виното, изкуството, страстни художници, творци, които отприщват най-великия творчески разцвет на света - Ренесанса, който започва точно от тази невероятна страна. Нямам подходящите думи с които да продължа списъка с нещата с които тази страна и този народ, могат да ви поразят още с първото ви съприкосновение с тях. Италия е мечтаната дестинация за всеки един изтънчен гастроном, или отявлен чревоугодник. Всичко е заключено в две думи кучина италиана. Всяка една хапка, всяка една чаша вино, които опитах из различните краища на тази невероятна страна ме зареждаха със страст, защото бяха произведени с такава. Страстта към готвенето и храната е национална черта, но вкусовете са в голяма степен регионални. В Пулия в старинната част на град Бари, който беше ипървата спирка от нашата програма в областта, наблюдавах как най-известната жена в квартала, правеше орекиети. Съвсем малко обяснение за този местен апулиански специалитет. Апулия е била един от бедните региони на страната. Италианската кулинария "ражда" понятието кучина повера /кухня за бедните/, в която от евтини съставки или остатъци от храна се правят нови ястия. В бедните години и в бедните региони никой не си е позволявал да изхвърли трошичка хляб. Класически пример в това отношение са орекиете - дребни тестени изделия " ушички", приготвени само от брашно и вода.
Застанала пред прага на своя дом, пред който бяха разположени три масички, жената месеше тестото, грижливо го завиваше с кърпа да втаса и после с върха на ножа майстореше най-известната паста в този район.
Беше хладно, ветровито и леко припръскваше дъжд в този ден, но нищо не можеше да я затвори между стените на дома и. Орекиети - нейната страст през целия и живот, с които беше изгледала и изхранила децата си не я оставяше. Наведена над масичката тя работеше бързо, неуморно и изцяло погълната от работата си, сякаш глуха за възхитителните подвиквания на тълпата, щракането на фотоапаратите и жуженето на камерите. Италианците, без значение в кой регион от страната живеят, обожават паста. Преди време ми попадна статистика според която, на всеки един италианец се падат средно около 30 кг паста годишно. Това си е сериозно количество за начеващи лакомници, но за италианците е съвсем нормално. Те ядат паста поне веднъж дневно. Въведени за първи път от сарацините, пастата пуска корени в страната и днес е най-популярното и достъпно блюдо в менюта на всеки италианец. Няма турист, който да е посещавал страната и да не е опитал различните видове паста - паста сека /суха/ или паста фреска /прясна/.
В Апулия, земята на орекиетите традиционно се сервира с чиме ди рапа /листа от ряпа/. В миналото храна за бедните, днес орекиете са местната гастрономическа забележителност.
Към гробницата на светеца.
Реликвария с мощите на Св. Николай Чудотворец.
Базиликата беше препълнена с народ. Някои бяха дошли на поклонение пред мощите на светеца. Други пък имаха покана за по-забавни преживявания.Попаднахме на католическа италианска сватба. Беше много интересна церемония.
Градът е разделен на четири зони. Две пристанища, старата част на града и новата. Не обичам новите квартали на градовете, които посещаваме. Обичам старите части на града, наситени с атмосфера и история. Обичам малките тесни улички, магазинчетата с красиви и интересни сувенири, малките дрогерии и кокетни ресторантчета с маси разположени на директно на улицата.
Като прочетох табелката се оказа, че нямаше град, който да не сме посещавали.
Италианците обичаха да украсяват пространствата и пред входните си врати. Имаше толкова интересни предмети, повечето с антикварна стойност. Комбинирани по най-невероятен начин, те изглеждаха толкова добре заедно.
Този тип ресторанти обичам най-много. Масите са непосредствено на улицата и хранейки се ти ставаш част от нея, от минувачите и от нейните постоянни обитатели. Не се заблуждавайте, този вид места за хранене, често са скъпи и предлагат много интересни и вкусни специалитети. За вината вече коментирах. Другата част от продуктите, които заемат челната тройка в италианската кухня е зехтина. Област Апулия /както я наричаха италианците/ е най-големият производител на зехтин и вино в Италия. Пътувайки из областа преминавахме край лозя, които бяха покрити с найлони като оранжерия. На въпроса ми защо е така ми отговориха, че така пазят гроздето от сланите. В околностите на град Остуни снимахме безкрайните маслинови гори.
С право, околностите на града могат да бъдат наречени Гетсиманската градина на Пулия. Вековните маслинови дървета сякаш пазеха тайните на белия крепостен град през който бяха преминали и оставили следи не един и два древни народи. Когато се качите високо горе в града на някоя от специалните площадки за наблюдение, и погледнете надолу, където блести морето в невероятно синьо обляно щедро от слънцето, ще видите безкрайните маслинови гори, които се простират като зелен килим естествено продължение на града. Те са най-голямото богатство на района и местните се отнасят с тях изключително внимателно и грижовно. С право може да се каже, че хилядолетните маслинови дървета са тяхното препитание и техния живот.
Ако търсите ароматите на италианската кухня това с което най-често ще се срещнете е зехтина. Силният специфичен мирис и вкус на зехтина е странен за много чужденци. Много се мръщят и на чесъна, който е едно от любимите ароматни и вкусови допълнения към кухнята на италианците. Аз обаче харесвам италианската кухня. И като така знам, че всеки един регион от страната има свои различни и специфични кулинарни изделия и вина. В Пулия, обикаляйки градчетата обичахме да сядаме в някоя тратория-пицария и нямахме никава кулинарна съпротива към всичко написано в менюто. Аз най-много обичах да започвам деня си със фризела, която представлява кръгъл селски ръчно правен хляб. Хляба признато е един от най-добрите в страната. От векове се произвежда по една и съща технология- Тестото много леко киселее, което се дължи на кваса и е специфично за региона. Изделието се пече винаги и задължително на жив огън. Готовия хляб е с твърда хрепкава коричка, а вътрешността му е златиста и пухкава..Поднасяха го леко препечен, залят със зехтин. Към него прибавяха чери доматчета, сирене и маслини. Всичко местно производство. Искам да кажа, че хляба беше един от най-вкусните, които съм яла. Той не се продава в супермаркети. В малки фамилни пекарни той се предлага подреден на лавици или на масички пред пекарната. Някъде около час след изваждането му от фурната той вече свършваше. През туристическия сезон местните се надпреварваха с туристите и често недоволно коментираха, че не могат да се вредят от тях за да си купят хляб.
В Италия всеки национален или местен празник е и празник на доброто хапване. В голяма степен те са и туристическа атракция. Много от чужденците идват с предварителни знания какво да опитат от местната кухня. Ние също бяхме такива. След обиколките из музеите и уличките на градчетата, сядахме в някое ресторантче и се отдавахме на кулинарни преживявания. Към вкусната храна се пие и вино. Обикновенно приемахме съветите на ресторантьорите за подходящи към храната вина и никога не съжалявахме. На-често лансираха vino della casa, сервирано в изстудени канички. Това е местно вино от местни производители. Всички италиански ресторанти, пицерии-тратории и пр, изключително много държат да запазят "географската идентичност" на своите региони. Нашите предпочитания и избор бяха calice скъпо вино, обикновено от други региони на страната. Високата цена на вината от други региони изобщо не е случайна. Това се прави, за да се лансират местните вина. В най-честия случай, ако се отдадете изцяло на един перфектен италиански обяд, да знаете че по време на хранене ще опитате няколко вида вина. Вината са тези, които съединяват и изглаждат различията в ястията и удължават удоволствието от самия акт на хранене. Получава се една неповторима симфония от вкусове и аромати. Дори към десерта се пие чаша passito. Това е вид сладко ликьорно вино. Признавам, че това са моите любими и предпочитани вина. Тези вина, които ни харесваха после търсехме в местните магазини за вино. Няма случай в който да сме си тръгнали от Италия, без няколко бутилки различно вино. В случая от Пулия си тръгнахме добре заредени с вина, няколко вида местен зехтин и разбира се орикиети. Когато наближихме и видяхме в далечината Остуни, това което ме впечатли беше невероятния цвят на сградите. Като купчинки бяла захар, накацали на върха и заобиколени от висока крепостна стена. Имахме късмет , че с напускането на Бари, когато вече спокойно го бяхме разгледали времето изведнъж рязко се промени. Хубавото беше, че в колата си имахме дрехи с които да се преоблечем. Ето, това е предимството освен всичко друго да си имаш и подвижен гардероб.
Остуни
Оставихме колата на паркинг и поехме нагоре по една стръмна уличка към центъра на града.
Разбира се статуя на светец или папа, което в много случаи е едно и също. Вдигнал ръка за благословия над града. Не съм виждала населено място, голямо или малко в Италия, да няма катедрала, малка църква и поне един защитник светец. Дори всяка една професия в страната си има закрилник светец. Техният брой е толкова голям, че не знам дали някой би се наел да ги описва - тях, техните мъки /задължително за да стане някой светец/ заради вярата, техния живот и смърт. Католическия пантеон на Италия е много плодовит в това отношение. Италианеца е свикнал изпадне ли се в някаква критична ситуация, веднага призовава на помощ местния или някой национален светец. Някои места са благословени с по двама или трима закрилника. В Остуни около статуята имаше и много заведения. Да се чудиш светеца дали благославя храната и виното, или следи как се справят гостите и местните с изкушенията от хапването, пийването и флиртовете на местните с чужденците. Разбира се по италиански обичай, най-ухажвани бяха жените. В Остуни имахме интересно преживяване. Времето и жегата напредваха и ние решихме да наемем една от малките колички, които предлагаха сити тур. Попаднахме на мила и чаровна дама, която весело ни помаха и покани да се качим при нея. Остана много приятно изненадана, че говоря италиански. Обаче изненадата беше пълна, когато представяйки се взаимно, се оказа, че двете сме с еднакви имена. Започна весела и емоционална разходка из града. Тесните улички бяха сериозно предизвикателство, но нашата водачка беше изключително умела и разходката мина без произшествия. Първата ни спирка беше катедралата в старата част на града. Беше ни обяснено, че тя е стара постройка и за местните тя има значението като Notre-Dame de Paris за французите.
В катедралата нямаше нищо по-различно от другите. Това, което лично мен ме впечатли беше каменната розетка на сградата. Финно и изящно изработена, една дантела от камък.
Остуни. Поглед към стария град и околностите.
Стара изоставена фабрика. Единственото място в града, което остава безмълвно тихо сред типичната италианска гълчава.
Разделяме се сърдечно с нашата водачка.Правим снимки за довиждане и покана да посетим отново родния и град. Поемаме отново по уличките в центъра на града и вече търсим място, където да се подкрепим с ристрето.
Тесните улички на града. Дори тук в малкото пространство , живеещите ги украсяват с цветя и дребни украшения.
Кокетно магазинче за сувенири. Безкрайна е фантазията на италианците. Признала съм ги.
Съвсем естествен край на разходката ни из Остуни. Кафе е дума с магическо значение в Италия. Andiamo a prenderi un caffe, и всичко друго остава на заден план. Няма кафе, което да не ви приготвят и поднесат. Caffe freddo,caffe latte, caffe doppio/ за тези, които имат нужда да се събудят /, caffe shakerato, caffe corretto, caffe macciato-просто изберете и кажете. Ристрето е кафе ,което се състои от една или две глътки, но действа като камшичен удар, който те държи бодър дълго време. Минути отдих, качваме се на колата и поемаме към Кастеланета дел Маре. Оставащата част от деня плануваме да си починем в хотела ни и да направим един плаж. Времето е страхотно, а Йонийско море топло и ласкаво.
Драги приятели и читатели, публикациите и снимките в този блог са обект на авторско право. Всяко препубликуване, копиране в блог, форум, на хартиен носител, или по някакъв друг начин, използване на текста и снимките без моето изрично разрешение и без да бъде цитиран източника, е нарушение на Закона за авторското право.
Няма коментари:
Публикуване на коментар