Мароко първа част

Мароко

 
Пътуването до Мароко все се отлагаше във времето заради други ангажименти. Признавам че мисълта за това пътуване малко ме изморяваше  предвид огромните разстояния в тази страна. Близо половин милион квадратни метра територия никак не е малко, откъдето и да го погледнеш.  Принципно съм човек, който не обича груповите пътувания, движи се по своя програма и посещава това, което му е интересно. Винаги е било така, извън разбира се професионалните ангажименти. Въртенето в кръг из провинцията на една държава не е пътешествие, което може да бъде изкарано за значимо като това на Колумб. Във всяка държава има нещо, което специфично може да улови духа на историята и съвремието и няма нужда от кръгови повторения в една посока. Католическите Испания и Италия са класически пример за това. Готика, катедрали, натъкмени исторически паметници и поклоннически такива.  Истинската история на Италия е няколко километра под земята и малцина са тези, които се интересуват от катакомбите, които си заслужават да бъдат посетени. Винаги ми е било смешно да видя селфита на туристи край фонтана Треви. Сложен на кръстовището на три улици, защото е нямало място за него другаде. Нито богът е Нептун, нито пък женските фигури, символизиращи изобилието и плодородието, имат нещо общо с морето. Никола Салви е бил повече поет, отколкото архитект, нито пък е познавал митологията, за това и фигурите от фонтана изглеждат като насипани от различни митологични сцени. Кой обаче ти гледа тази работа. Туристическия бизнес върви и това е най-важното. Казват, че дневно от фонтана се събират хиляди евра в монети , отделно милионите годишно от посещенията на Рим. 
Когато избирах маршрута   за Мароко исках да избегна тези клопки, които щяха да бъдат една дезинформация и целях две неща: места, които ме интересуваха не само като турист и такива, които щяха да ни разкрият Мароко от страна на една интересна култура - берберската. Това определи и избора на водач бербер. Телефоните на добрите водачи са като златен запас. Те се препредават между истинските пътешественици , като ценна информация. В този случай след кратко издирване и запитване между приятели, колеги и съмишленици установих връзка с Азулей. В превод името му означаваше „човек или човекът  с добри очи”. Азулей беше завършил някакъв университет в Русия и знаеше добре освен руски още няколко други езика. Съгласувахме по имейл времето и  програмата си с него и така след изпипване и на други технически детайли около пътуването, то стана факт.
Като реверанс към невероятното приятелско отношение, от огромното количество информация, търпение и отзивчивост, които получихме от него  искам да спомена и някои неща за берберите.
Първо, те не обичат да бъдат наричани така. Бербери или варвари, както е превода на думата е обръщението към тях от страна на португалците в миналото. Точната дума с която се обръщат помежду си и обичат да се обръщат така към тях е амазик. Амазиките  не са араби. Както обичам да се шегувам вече, арабите и амазиките  живеят в една страна, почитат в случая един Бог, арабите разбират какво говорят амазиките ,те от своя страна   разбират какво говорят арабите, но се разбират помежду си на френски език.
Берберският/ амазигски/ език е древен език и е бил основен из земите на Северна Африка. Прави впечатление приликата на  някои букви от азбуката му със  старобългарските  и някои исторически абхазки такива.

 
Днес по настояване на амазиките в Мароко амазигски език се изучава от тази общност, която има огромно желание да съхрани своята идентичност. Азулей ни каза че говори езика на дедите си, но не може да пише на него. Вероято това, че твърде рано е заминал да се учи в Европа и Русия е допринесло затова.
Жените  амазики са интересни, очарователни в своята пъстроцветност, не покриват лицата  си, свободолюбиви, невероятни кулинарки.  Да те покани жена амазика в кухнята си означава изключителен акт на гостоприемство. Да ти позволи да вземеш участие в изпичането на хляба на семейството  пък направо си е привилегия. До ден днешен хляба се пече в пещи. Глинените пещи са или вкопани в земята или иззидани на малко разстояние по-нагоре. Не знам дали това е тайната на цялата технология, но хляба им е направо като деликатес. Храниш се със всичките си сетива. Когато ти го поднесат с някои разядки, чиято тайна знаят само те, пиршеството на сетивата е пълно и ароматно запомнящо се.  Така известният  в Мароко специалитет „тааджин”  също идва от кухнята на амазиките. Опитахме го в много варианти. Лично на мен най-много ми хареса този вид с агнешко месо. Фурмите, козите продукти са задължителни в менюто им. На един от пазарите в медината на Фес си купихме и опитахме от тяхното козе сирене. Не знам дали имаше някакви подправки, но беше малко по-различно на вкус от това с  което съм свикнала по нашите земи, но пък не можеше да му се отрече, че беше много вкусно.
Зехтина заема важно място в тяхната кулинария. Така нареченото дървено масло отдавна не е екзотика за кухните, особено тези в Средиземноморието. Въпросът е само един единствен, дали може да си позволи човек да си купи по-скъпият вариант на така употребявана в кулинарията мазнинка.  Иначе ментета от палмово масло и пр боклуци дал Господ. Историята на зехтина е древна колкото света и цели народи са оживели след ежедневна консумация на това благо, на обратно на всички, които твърдят, че е карцерогенен при пържене и готвене. Зехтинът е история и е хубаво човек да се поинтересува от начина на употреба на различните видове, а те са повече от сто, поне при последно споменаване от Световния център по зехтина, който се намира в Испания. Аз съм редовен консуматор на зехтин, вменен ми не само от изискванията на кошера, но и от баба ми, която готвеше само със зехтин. В "риска" да живее по този начин се включи и половинката ми, на когото не беше даден никакъв шанс да ме надживее, ако използва слънчогледово  олио. Поздрави за самонадъхалите се виртуални диетолози и разбирачи от  амазиката  Тала. Оживяла, дала живот и изхранила две поколения със зехтин, подобно на хиляди такива семейства от различни етноси и националности. За нейния деликатес ориз пържен в зехтин с чесън и поръсен с канела, поднесен с пилешко, също запържено в зехтин, просто няма какво да говоря. Няма да разправям какви емоции и слюнкоотделяне ми се появяват като се сетя за този ориз.
Чая с мента и канела... нямаше място където да отседнем или пазаруваме и да не ни почерпят с тази характерна за Мароко напитка. Казвам характерна, защото чаят се поднася в голяма чаша в която има цели клонки от прясна мента. По желание за подсилване на ефекта могат да се прибавят и няколко капки масло от билката. Някои прибавят и пръчица канела. Овкусява се в последствие по желание. Захарта е табу. Сладината е мед.
Аргановото масло също е поднесено на цивилизацията от жените амазики. Невероятната мекота, блясък и хидратираност на косите им са прословути. Арганът, златния капитал на Мароко. Днес аргановото масло се получава по същия начин както и преди векове. Ръчната преработка го прави скъпо. Цената държат както аргана в кулинарията, така и в козметичната индустрия. Разлика има само в преработката.  Азулей ни заведе в берберска аптека. Беше много интересно и впечатляващо. Точно това беше мястото в което разбрах, колко струва като труд всяка капка арган с която по света някой маже лицето, косите си, използва го в СПА процедури, поставя в салатата си или в сладкарско изделие. Както казах в Мароко труда е тежък и често непосилен. Похарчихме доста солидна сума в тази аптека, както амазиките я наричат. Най-хубавото обаче е, че благодарение на водача ни, успяхме да уговорим да ни изпращат при заявка от нещата, които най-много ни харесаха. Щом като можеш да си го поръчаш от гарантиран и проверен източник, няма по-хубаво от това.
 

 
 
 







 Драги приятели и читатели, публикациите и снимките в този блог са обект на авторско право. Всяко препубликуване, копиране в блог, форум, на хартиен носител, или по някакаъв друг начин, използване на текста и снимките без моето изрично разрешение и без да бъде цитиран източника, е нарушение на Закона за авторското право.

Мароко втора част

Влязохме в Мароко през Гибралтарския проток. Ферибота беше голям и удобен, но в този случай пътуването с него беше изпитание. Причината бяха лошото дъждовно време и големите вълни, които подмятаха морския съд. Обслужващия персонал предвидливо минаваше и раздаваше найлонови торбички в случай на нужда. Слава богу на нас ни се размина бунта на стомаха. Интересното в случая беше, че гишета за паспортната проверка при влизане в Мароко се намираха на самия ферибот в единия му край. Докато прекосявахме Гибралтар успяхме да минем проверката, да попълним формулярите, които трябваше да пазим до напускане на страната. Проверката на багажа ни стана на пристанището в едно голямо помещение, което беше разделено със завеси на няколко места. Казват че първото впечатление от една страна е най-важното. В случая нашата първа среща с тази африканска държава беше град Танжер. Там беше и първата ни нощувка. Хотелът беше хубав и стаята ни беше огромна и много стилно обзаведена. Най-хубавото обаче беше вълнуващата гледка към океана, която се откриваше от огромната тераса. Крайбрежната ивица на Танжер беше дълга с километри и вечер алеята беше обект на шумни срещи и веселия. Починахме малко и решихме да направим първата си обиколка на града.

Гледката от хотелската ни стая
 
 

 
Танджа, Тинджис, Тинга, това са имената на бога на амазиките и те кръщават на него този град. Градът на амазиките е град известен още от древността и се свързва с Херкулесовите стълбове. Недалеч от града се намира и пещерата за която има легенда, че е почивал след подвизите си Херкулес и това е една много добре разработена туристическа атракция. Градът е мястото от което маврите са предприемали своите набези в Испания преди да се установят там за по-дълъг период от време. Танжер е град на контрастите и невероятен микс от културите на народите, които са преминали през него. Медината е като арабска приказка. Тесни улички, живописни къщи обагрени в различни цветове, малки работилнички за филиграни изделия, сладкарнички с типичните арабски вкусотии и разбира се магазинчета в които човек може да си закупи сувенири, дрехи, бижута на берберското ювелирно изкуство. Търсеното от мен обаче типично берберско бижу ми беше съдено да купя в последния момент от един бутик на амазиките в Маракеш и то точно, когато се бях отчаяла че изобщо ще го намеря. В Танжер се вижда как Мароко се връща към корените си в условията на глобализация и прилича на човек, който върви към родния си дом в свят, подобен на центрофуга.
Мароко е бивша френска колония и това личи не само от френския език, който се изучава задължително още в началните училищни класове, но и от много сгради, които се отличават от местния архитектурен колорит. Моята половинка получи възможност в продължение на близо 20 дни да упражнява много добрите си знания по френски език и беше щастлив от тази възможност. Танжер е населен с амазики, араби, малко европейци и голяма еврейска общност. По-голямата част от тази общност обаче е емигрирала към Исраел и Франция в годината на обявяването на независимостта на Мароко. По правило евреите са населявали медината и днес останалите от диаспората са в най-голяма степен собственици на имоти, които отдават под наем. Тук нищо не се продава въпреки баснословните цени които се предлагат за имоти. Французите дават мило и драго да притежават къщи или сгради в медината, които превръщат в малки бутикови хотелчета и ресторанти. Както се пошегува Азулей „преди чужденците страняха от местните, които живееха в медината, днес искат да са част от нея. Времената се променят.”
Днес Танжер има в голяма степен европейски облик. Жените се разхождат свободно и лицата им не са забулени. Повечето са облечени като европейки и с тесни по тялото дрехи, които очертават почти всяка извивка на телата им и нищо от тях не оставаше скрито за въображението. Момчета и момичета се разхождаха свободно по плажната ивица, прегръщаха се, докосваха се, смееха се. Навсякъде общувахме с местните хора без натрупване на ритуални особености. Песах ни завари в Мароко и изобщо не ни беше трудно да изпълнявам своите ритуали в степен която беше възможно при тези обстоятелства. Срещахме разбиране и никой не ни погледна накриво и не почувствахме никаква заплаха за живота си. Мароко е държава, която цени, уважава и дава религиозна свобода на своите евреи и аз лично имах възможност да се убедя колко вярно е това. Съвременният свят вече общува по друг начин. Важното е всеки тръгнал да посещава някоя страна да зачита нравите и обичаите на хората там, да показва уважение и добронамереност и може да получи същото и нищо по-малко от това в замяна.
Това, което е важно да се знае е че Мароко в голяма степен е полицейска държава. Преди време е бил направен опит да бъде свален от власт краля и мерките за сигурност са драконовски. С полицаите там и въобще с различните органи отговарящи за реда и сигурността е хубаво да не се спори и май това е така навсякъде по света. Кралят на Мароко Мохаммед Шести заедно с краля на Йордания Абдула е един от двамата преки потомци на пророка Мохамед. Двамата крале и техните наследници се ползват с голяма почит и уважение в арабския свят, като хора в чиито вени тече свещената кръв на Пророка на Исляма.
Кралят е проевропейски настроен, непрекъснато модернизира своята държава и самите порядки в доскоро консервативното мароканско общество. Преди него никой от народа не е виждал нито една от жените или майките на своите владетели. Те са били скрити за обществото. Младия крал е този който пръв показва на народа си своята избраница Лала Салма на която дава титлата принцеса. Народа се възхищава и говори за голямата любов и уважение които кралят изпитва към своята любима и съпруга и майка на двете му деца. Заради красивата принцеса, кралят дава обет за моногамност.
Личността на краля е свещена и неприкосновена. Всяко посегателство срещу него се определя като посегателство срещу държавата Мароко и се наказва строго. Кралят е с европейско образование, придобито в Франция. Интересна подробност е че неговия най-доверен съветник е евреин, който е бивш френски министър. Неговата дъщеря Одри Азуле е генерален секретар на ЮНЕСКО към този момент.Кралят има дворци и резиденции в почти всички големи градове в Мароко. Това са разкошни сгради с многоброен персонал, който поддържа сградите в готовност всеки момент да бъде посрещнат владетеля  или неговото семейство. Държавата е огромна строителна площадка и мащабите на новите строежи, често надминават и най-смелата човешка фантазия. Световният икономически и банков елит отдавна е открил офиси и клонове в тази държава в която кралят е най-добрият гарант за цивилизован живот, сътрудничество с останалия свят и непрекъснат стремеж към развитие и просперитет.
 
 

Улицата, която води към медината/мдината/ на Танжер.
 
Вечерта избрахме едно много приятно арабско ресторантче почти до брега. Тук опитахме за първи път „тааджин” и веднага станахме фенове на това традиционно мароканско ястие. После се разходихме покрай океана . Желанието ни беше да пояздим  на коне по брега , една предлагана за туристите атракция.
 

 
 
На алеята ни спря въоръжен патрул и ни обясни да бъдем внимателни защото градът е  част от пътят на нелегален преход на бежанци от Африка за Европа. Носихме скъпа фотографска  техника и можехме да станем обект на нападение и обир. Благодарихме и решихме да се приберем в хотела. Дълго не можахме да заспим и се наслаждавахме на гледката, която се откриваше пред нас. Потънал в светлини и дъх на океан вечерен Танжер.
Сутринта на рецепцията съгласно уговорката ни чакаше нашият водач Азулей. За пътешествието из Мароко бяхме избрали високо бюджетен джип. За разлика от моята половинка, който в известна степен сега откриваше Африка, аз съм имала премеждия из някои пустини и съм наясно какво може да се случи, ако нямаш добър водач, ако колата не е добре оборудвана и мощна за такива преходи. Чакаха ни около 5 хиляди километра из тази страна и не искахме изненади по пътищата. Някои от притесненията ни се оказаха напразни. Северно Мароко като цяло има добре уредена инфраструктура и пътищата бяха много добри. Имаше и малки изключения, но те не бяха в състояния да развалят доброто ни настроение и желанието да опознаем тази колоритна страна.
 

 

 Фарът на нос Спартел...мястото където се срещат водите на Атлантика и Средиземно море.

 

  Камъка с изрисуван на него флагът на Мароко, указва мястото на "срещата" .

.

 

 Както споменах недалеч от Танжер имаше атрактивен комплекс наречен "Пещерата на Херкулес"
 

 

 На голямо пространство непосредствено до морето беше оформен площад ограден с  имитация на гръцки антични колони.
 

Вдясно от него се намираше естествена пещера, която имаше директен излаз на океана
 

Пътят към пещерата.

 

Честно казано, нямам спомен някой от подвизите на Херкулес да е свързан с с тия географски ширини, но това не пречи местните да се възползват от възможността да създадат една туристическа атракция, която да носи доходи. "Легендата гспоменава сандалите на героя. 

Това, което беше окачено на входа над пещерата  ми приличаше повече на домашни пантофи , ама нейсе. То кое в гръцката митология е вярно, че сега за едни пантофи да придиряме на митичния герой и да разваляме туристическата атракция. 

 

 

 

Входа към пещерата.

 

 Видяха ми се ниски коридорите   и отвора към морето,за  да се е движил свободно изправен  през тях огромния полубог, извършил най-големите подвизи в Античността. Странна ми се видя и настилката на пещерата, която беше от същите малки каменни блокчета  като в останалите части на комплекса,   ама когото понечих да възразя се сетих ,че сме в легенда и си замълчах. Защо да излагам интерпретаторите на Омир? Така щеше да излезе че  намеквам,че е имало и моменти в които Херкулес се е придвижвал лазейки по земята, събирайки прах !? То и в Библията пише, че знанието причинява мъка та реших да я спестя на възторжените посетители на пещерата.

Леко наклонен коридор, който ни води във вътрешността на пещерата, която е огромна и празна

 

 

 Не ми стана ясно какви са тези каменни кръгове, та взехме да се шегуваме ,че това явно ще да са били гиричките за фитнес на Херкулес. В изобразителното изкуство гръцките  боговете са изобразявани с  малки изключения с перфектни тела,  но няма никакво писмено доказателство,  което да описва  патологична страст  и мания да изглеждат съвършени поправяйки телесните си недостатъци с бягане и вдигане на тежести. Което разбира се не пречи на днешните хора  сред  притежаването на много лудости да се отдадат  на една от тях с цялото си сърце и плам.  В края на краищата живота като цяло не е много здравословен. Който живее , умира рано или късно.

 

 
Края на пещерата  който излизаше  на  скалист бряг . В комплекса нямаше гидове, които да водят и обясняват на туристите историята на тази пещера. Всички бяхме оставени да се доверим на въображението си , или поне на това което помним от старогръцките легенди и митове.

 

На излизане от пещерата забелязах, че  бяха имитирали и  ябълковото дърво на Хесперидите. Възрастта на дървото изглеждаше твърде крехко за да е раждало въобще и да е брал ябълки от него Херкулес. Отделно, че това дърво май беше и фикус, а това дърво плод не дава под никаква форма, ама си бях обещала  да не нарушавам фантазията и  въображението на домакините и да разстройвам туристите, които плащаха не малко пари да разгледат комплекса.
-----------------------------------------------------------------

Драги приятели и читатели, публикациите и снимките в този блог са обект на авторско право. Всяко препубликуване, копиране в блог, форум, на хартиен носител, или по някакаъв друг начин, използване на текста и снимките без моето изрично разрешение и без да бъде цитиран източника, е нарушение на Закона за авторското право.

Мароко...трета част -Казабланка ,хайвер,шампанско и френската съпротива

В еврейските анекдоти има много интересни поуки. Един мой любим такъв разказва за един известен еврейски шивач и негов клиент, който почти остава отчаян, че някога ще види завършен новия си панталон. След близо пет  месеца проби през което време шивача все откривал несъвършенства в привидно изглеждащия брилянтно ушит панталон, клиента се отчаял. Година по-късно минава покрай ателието на майстора и решава да влезе. Шивача го посрещнал с широка любезна усмивка и му съобщил, че току що е завършил панталона. Клиента останал изумен и все пак облякъл панталона. Наистина това било самото съвършенство от плат и той никога по-рано в живота си, той нямал щастието да притежава такава дреха. Обърнал се към майстора и му казал „Бог създаде света за шест дни, а вие шихте този панталон близо две години. "Така е, отвърнал майстора, обаче я виж света, я виж панталона"
Познавам хора, които мога в този смисъл да нарека добри шивачи. Един такъв е моят някогашен преподавател професор по история и история на религиите в университета. И не само защото е представител на предпочитания от Бог народ, но и защото успя да възпита и внуши у нас, неговите студенти, да живеем и се вписваме в света без предразсъдъци от каквото и да е естество, да оставяме на сетивата си да го опознават, да усещаме ценното в различията на страни, народи и религии, да изпипваме максимално своята професионална работа и да се съобразяваме не с времето и нечии капризи, а с това крайния резултат от работата ни да е съвършен. Това възпитано ни от него чувство работи успешно и до ден днешен и, мога да кажа за себе си, че ми е донесло много приятни професионални успехи и лични преживявания. Някои от изминатите от мен дестинации са световно известни чудеса, други са скрити перли. Йордания, Египет, Исраел/ който разбира се е животът и  съдбата  ми/ скалните къщи и църкви на Гьореме в Кападокия,, ислямската архитектура в земите на Африка и Азия, църквите във Вал де Боа, Кордова от времето на маврите и други, могат да ни върнат в зората на човешката история, други са дело излязло из под ръцете на мъже и жени от поколения не много далеч във времето от нас. Малцина са тези, които знаят, че Италия не е само Ватикан и Ренесанс, тя е и Италия на Паладио, чийто наложен „златен стандарт” в проектирането превръща страната в една невероятна и запомняща се архитектурна разкошност. Евтините дестинации из провинцията на тази страна с които парадират повечето туристи действащи на принципа „пътувания на килограм” с които „да се изфукаме” пред себеподобните посредственици не включват примерно вила Емо във Фанцоло за да се добие представа откъде е дошла идеята и вдъхновението за проекта на американския Капитолий. Никой не укоряваме за нивото на неговите възможности, но да се налага като стандарт елементарната посредственост идва в повече на истинските ценители и разбиращи.
В този смисъл Мароко се явява държава и територия в която се вписват успешно древност и настояще. Пиша територия, защото през вековете тя е била дом и път на много и различни народи и племена, преди да бъде днешното Кралство Мароко. Мароко е място на среща на различни религии, духовности, които обхващат свещени места, архитектурни артефакти от отдавна изчезнали култури, съхранявани с много желание и любов останки от древни градове и разбира се революционни експерименти в днешно време, които поставят предизвикателства към стриктното религиозно минало. Мароко е невероятна амалгама от народи, езици, религии, аромати, цветове, един приказен свят в който потъваш и никога не забравяш, когато си тръгнеш от него.
 
Казабланка.
Ако някъде по света искате да проверите своята толерантност в религиите, едно от местата затова е Казабланка в Мароко. По точно мястото там е джамията на Хасан Втори. Втора по святост и големина в арабския свят след древната Масджид ал-Харам в Мека. Това е приказен строеж, който се намира на границата между водата и сушата. Съгласно писаното в Куран-а, тронът на Аллах е върху водата и така тази джамия наполовина е построена върху водата.

 
 

На тази снимка се вижда и водата от океана. Молитвената зала е построена върху платформа над океана. Привилегията да се молят на стъкления под, който виждате на снимката има само кралят и членове на неговото семейство. За останалите вярващи остава аткракцията да гледат звездите при вечерните молитви от отварящия се подвижен покрив на джамията.

Крал Хасан Втори, бащата на сегашния крал на Мароко Мохаммед Шести, решава да построи джамия и да я нарече на свое име. Години усилена строителна работа,  близо милиард долара събрани от дарения и така се появява на света най-голямата джамия на африканския континент. Вън и вътре джамията наистина е невероятен архитектурен шедьовър за който личи, че не са пестени средства и труд. Тази джамия се явява и своеобразен паметник на управляващата от няколко века династия. Повече от 20 000 поклонника вътре и около 90 000 в двора на джамията славят при специални случаи Аллах и династията на мароканските крале.
 
 
  Интериора и пространствата вътре
 
 
 
 

 
Възползвахме се от възможността да платим за професионален гид, който ни разведе из джамията и прилежащите пространства и да ни разкаже историята на създаването и. За пореден път отличният френски език на моята половинка ни беше от голяма полза. По принцип, когато езиците, които ползваме общо двамата са повече от пръстите на едната ръка носи голяма полза, но в този случай, както писах за него беше и удоволствието да го употреби по-дълго време.
Архитектът на храма е французин и едно от най-големите предизвикателства към него е било проектирането на най-високото минаре, което трябва да издържи на земни трусове и силните океански ветрове, които атакуват Казабланка. Джамията държи рекорд с най-високото минаре в света - 210 метра.

Лазарен лъч от най-високата част на минарето сочи посоката на свещената Мека, и указва посоката към която да се молят вярващите. Честно казано от толкова злато, мрамор и пространство на мен би ми секнала молитвата, но пък всеки знае себе си и това, как да получи уверение за грандиозността на Бог.
В подземието на джамията се намира огромно помещение, където вярващите могат да се измият и приготвят за молитвите.
Чешмите:
 
 

 
Както казах, тази джамия и тази на Мохамед Пети са мястото, където да проверите своята религиозна толерантност и търпимост. Едно от добрите намерения на мароканците изповядващи Ислям-а в тази насока е, че джамията е отворена и разрешена за посещение /извън часовете за молитва/ и от хора с други вероизповедания. Никъде не съм имала проблеми да вляза и дори да снимам джамии. По разбираеми причини  никога няма да мога да посетя и снимам Масджид ал-Харам в Мека, но аз съм човек, който си поставя реалистични цели. Хубаво е човек  дори в оптимизма си да бъде премерен. Невъзможното е само в плановете на живелия някога Лорънс Арабски. При него дилемата обаче е била огромното разкъсване между лоялността към родната страна и искрената любов към една чужда култура. Тук отново се сещам за най-добрия „шивач”, когото познавам и който създаде в своята преподавателска и научна кариера истински космополитни хора. Да бъде дълъг живота му!!!
Казабланка е място описано в една песен. Песен за кафенето Рик`с и една любов, която се заражда на място, което е кръстопът за шпиони, предатели, нацисти и френската съпротива.
 

Не знам дали от любов или от любопитство но да пиеш кафе в това емблематично заведение е възможно след около 3 години. Показаха ни книгата с резервации. Дрес код задължителен. Който не го знае да гледа филма с Хъмфри Богарт и Ингрид Бергман. Не пихме кафе в това Рик кафене, но продължаваме да се обичаме все така силно. В края на краищата любов сред хайвер и шампанско е възможна и без френската съпротива.
 

 

Драги приятели и читатели, публикациите и снимките в този блог са обект на авторско право. Всяко препубликуване, копиране в блог, форум, на хартиен носител, или по някакаъв друг начин, използване на текста и снимките без моето изрично разрешение и без да бъде цитиран източника, е нарушение на Закона за авторското право.

• 1
• 1

Мароко... Шефшауен четвърта част

Мароко... Шефшауен... любов и толерантност в синьо
 
В голямото европейско общежитие, явно дълго време още ще дреме една продължителна и голяма борба между човешката себичност и взаимната толерантност. В годините, когато излязох от розовите мигове на добре обгрижвано детство започнах да разбирам че на света има хора които мразят други хора само затова например, че са исраелтяни-по познати като евреи от масовата и не чак толкова разбираща  и осведомена аудитория. Пак с годините свикнах и даже си четях като приказки за приспиване легенди за Ционски мъдреци или злодеи, ортодоксални вярващи,  които искат да превземат света и през Средновековието майсторели мезета от християнски деца гарнирани с пюре от нахут, а кръвта им миксирана с канела ставала на превъзходен сок употребяван предимно на Песах. Ако някои от тия човешки продукти нагарчал го сиропирали. А си решил да изненадаш гостите си с някое агнешко с боровинков сос и това започва да звучи толкова неестествено и започват да те мислят че си друг човек. Подбрани откъси от такива бетселъри има не само в писмен вариант но и в устен, но аз съм твърде зает човек, за да мога да цитирам всичките глупости на които съм се наслушала и начела през годините. Човек някак си свиква с този примитивен антисемитизъм, върха в българската литература на който са писаниците небивалици на журналиста определил се като писател Георги Ифандиев. Започналият кариерата си като футболен коментатор в няколко български вестника, журналист, се отегчава в един момент от своята световна неизвестност и подхваща темата, която най се котира сред средите на тежките случаи на психично засегнатите на тема еврейски конспирации.
Няма да цитирам „произведението му”, което нито е исторически издържано откъм факти, нито има стойност на научен труд, защото нямам намерение да правя реклама на поредния индивид, който заработва дребни  от тема, която иначе превръща спасението на евреите от българския народ в лейбъл, важен толкова колкото киселото мляко и розовото масло. Щом като е нямало Холокост, както се твърди в книгата му , и е нямало лагери на смъртта, от кого всъщност са спасявани тогава българските евреи е въпрос с неповишена трудност, който може да зададем на автора на пасквила в два тома и да превърнем тогава гордостта на българите в поредната красива историческа легенда.
Ако някой иска да види как на едно място могат да съжителстват хора от различни етноси и вероизповедания, то синята перла на Мароко Шефшауен, е това място. Евреи, араби, амазики, испанци - годините и вековете са прибавяли народи и цивилизации и се оказва, че Мароко е място където хората са живеели нелошо в интересна етническа симбиоза. В този процес любовта е била едно свързващо звено и главна причина да има толкова генно интересен народ по тези земи.
Малкото градче боядисано изцяло в различни нюанси на синьото се е сгушило между два планински върха, които местните оприличават на кози рога. От там идва и неговото име. Шефшауен го наричат арабите, амазиките му казват Шауен.
 
 
 
 

Градчето е скритата перла на туризма в Мароко. Синият цвят му е зададен от еврейските бежанци от Испания. Прогонени от испанската Инквизиция, евреите намират тук прием и относително спокойствие в неспокоен и несигурен свят. Преди време една дама от един форум с претенции да има широка култура не знаеше, че съществува понятието криптоиудаизъм и че е имало две Инквизиции. Едната Папската Инквизиция Inquisiciуn Pontifica в Рим създадена да се бори с албигойския еретизъм и другата в Испания, чието начало е положено от кралица Изабел Кастилска. Целта на тази инквизиция е била да се бори срещу евреите, приели фиктивно християнската вяра наречени фалшиви конверси /нови християни/ или худаизанти.
В онези векове омразата срещу евреите е била заради техния просперитет в науката, икономиката, занаятите, финансите, заради високите длъжности, които заемали в кралския двор и обществото. Това в никакъв случай не се харесвало на тъй наречените заварени или стари християни. Църквата започнала упорита и подмолна борба срещу евреите и скоро успели да въвлекат в нея и кралското семейство. Проповедници обикаляли градовете и настройвали населението срещу евреите. Главният коз в борбата им срещу тях било предателството и убийството на Исус, в което обвинявали евреите. Този Исус, който Павел произвел от машиях в християнски бог и така положил началото на християнството.
Най-големият радетел и инициатор за създаването на Испанската инквизиция бил Приора на ордена на доминиканците в Севиля, Алонсо Охеда. За незнаещите буквалния превод на думата домини канес /domini canes/ е божиите кучета. Таен орден в християнската църква. Религиозна общност от най-безскрупулните фундаменталисти сред християните. Това е религиозен орден, който винаги е водил битки в сенките. Оръдие в ръцете на върлия фанатик Охеда става кралица Изабел. Надъханата и без това фанатична католичка, няма дълго да бъде убеждавана да създаде кървава Инквизиция и в Испания, въобразявайки си че се бори да спаси Христовата вяра и припознавайки като неин най-голям враг евреите. За първи път в Испания се назначава Главен Инквизитор, която длъжност заимстват по късно и от Папската инквизиция в Рим. Започнали убийства, гонения и отнемане на имуществото. Тези, които се съгласили да се откупят освен пари трябвало да сменят и вярата си. Останалите предпочели бягството. Едни поели към Европа и Османската империя, други през Гибралтар поели към Африка. Мароко била първата спирка по пътя на тези страдалци. До ден днешен на площадите в медините на мароканските градове, можете да срещнете и чуете разказвачи на приказки и истории. В медината на Шауен ще чуете историята за възникването на града и историята за боядисването на къщите и сградите му в синьо. Синият цвят е свещен за евреите и те боядисват с него къщите си - традиция, която прихващат и местните заварени обитатели и която става характерен белег на градчето. Синият цвят на евреите е това, което е запазила колективната памет на различните етноси, които днес населяват града. Къщите в медината са от преди няколко века и много от тях са населени и до днес.
 
Мисля, че вече никой не може да си представи къщите в този град да са боядисани в друг цвят. Тук спокойно човек може да забрави, че е турист. Хващаш някоя уличка и започваш обиколката на градчето. Където и да вървиш или ще се изкачиш към двата върха и крепостта или ще слезеш към новата част на града. При всички случаи обаче неизбежно минаваш през медината на Шауен. С тази най-често употребявана дума в Мароко се нарича старата част на градовете. Пристигнахме в Шауен, когато вече наближаваше обяд и не можахме да се насладим на спокойствието на утринните часове, когато градът още спи. Тогава е най-хубавото време да се разглежда.

После, когато туристите тръгнат на групи и местните започват да отварят магазините си, настава глъч, врява и пренаселеност. По принцип уличките в медините са тесни и трудно се разминават хора, представете си какво е когато трябва да се разминеш с магаре и теглена от него малка каручка със стока за някой магазин. На много места в медината ползването на магарешки впряг е забранено и функцията им се изпълнява от хора, които теглят денкове със стоки и багажи на чужденци, които преспиват в малките хостели на медината. Японски и китайски туристи явно преситени от лукса на съвремието предпочитат да нощуват в тях, мъкнейки със себе си по калдъръма куфари и чанти.

Какво удоволствие обаче е когато се настаниш да отдъхнеш в някое от многобройните кафенета и да изпиеш чаша ментов чай или кафе с кардамон приготвено на жар. Излишно е да повтарям, че ние не се лишаваме от нищо, когато трябва да усетим с пълна сила традиционализма на страните, които посещаваме.
От пазарите и малките магазинчета може да се закупят традиционни битови изделия и бижута. Задължително е пазаренето. Всяка една страна от акта на покупко продажбата трябва да се пазари. Въпрос на престиж и умения. Бижутата и произведенията на народното творчество са най-колоритни при амазиките. Това в превод означава „свободни„ или „благородни хора„ и така предпочитат да се обръщат към тях и помежду си берберите. Вече писах защо в предишната част на пътеписите. Интересно е да се знае, че амазиките са наследници на една определена част от лингвистична група принадлежаща на хамитски и семитски езици. Според Библията наследниците на Хам и Сим синовете на Ной. Амазиките се делят на три езикови групи – масмуда, зенета и синая.
Голяма част от своето ювелирно изкуство, амазиките са усвоили от изгонените от Испания евреи сфарадим. Затова днес в малките магазинчета и бутици на амазигското изкуство, могат да се видят бижута с еврейски символи и дори еврейски религиозни предмети. Като менората на снимката.


 
След обявяване на независимостта на Исраел, много евреи предприемат алия към новосъздадената държава и амазиките остават майстори на филиграна без конкуренция днес.
 
 
 
 

Ръчно тъканите и бродирани изделия са правени от амазиките и аз не пропуснах да се снабдя с някои интересни неща. Огърлицата която си купих предизвиква интересни и любопитни погледи всеки път в който си я сложа като аксесоар към някои дрехи. Моето желано бижу обаче ме чакаше на друго място.

 

 
Мароко винаги ще остане в емоциите, сетивата ,  спомените ни и най-важната част от него ще бъде неговата синя перла - Шефшауен.
 
-------------------------------------------------------------------------------------

 Драги приятели и читатели, публикациите и снимките в този блог са обект на авторско право. Всяко препубликуване, копиране в блог, форум, на хартиен носител, или по някакъв друг начин, използване на текста и снимките без моето изрично разрешение и без да бъде цитиран източника, е нарушение на Закона за авторското право.



 

Да слезеш в Ада

"Най-великият певец  и музикант на всички времена", така пише в рекламната брошура на слепия Омир за певеца Орфей. До ден днешен гърци и българи спорят къде точно младият Орфей се е научил да свири на цифара и върбова свирка, да имитира гласовете на разни птици и животни, което му създало образа на първото дете чудо в световната история. Дали из родопските чукари или из бреговете на Пелопонес, откъдето корабите на финикийци  и египтяни разнасяли славата му до дворците на Крит, Евбея  и Лесбос. Талантът на тракиеца покорил не само Елада, Родопа, но и далечни острови, създавайки цяло движение от поклонници, които се кичели с дива теменуга, носили гердани от животински зъби  и се наричали "братята на Орфей", а женската фен група " менади" ,която впоследствие му отсякла главата, съвсем не в преносен смисъл. Една жена винаги може да намери повод да се ядоса на един мъж и да намери начин  да се разправи с него. Когато обаче недоволните жени са повече от една  ,методите на саморазправа са доста радикални. Историята на това пътешествие  "захапва" друга част от легендата за Орфей и  Евридика  и това за слизането му в Ада.
Българите са нарекли това място "Дяволско гърло"  . Всъщност това  е пещера. Намира се в Западния дял на Родопа планина . За разлика от другите пещери в Родопа , тази няма никакви живописни природни образувания с които да радва окото .Но тя има нещо ,което го няма никъде другаде- най-високия подземен водопад на Балканите. Това е историята на една река и страховитите неща ,които може да сътвори. История за природата ,която няма как да укротиш и подчиниш.
Една ранна дъждовна утрин  напуснахме топлия уют на четири звездния спа хотел в Пампорово  и потеглихме за град Девин. Понеже искахме да усетим в пълна степен красотата на Триградското ждрело ,бяхме наели предварително високопроходим  джип с планински водач, който да бъде изцяло на наше разположение.  Оставихме нашата кола на паркинг в град Девин и се  прехвърлихме на джипа. По-късно разбрахме че сме постъпили правилно. Пътят беше живописен, можехме да видим и снимаме много интересни неща, но също така беше тесен еднолентов и имаше много места, където за да се разминеш с друго превозно средство се налагаше да се връщаш дори километър назад. 
Това, което  всички мислят за начало на пещерата  в действителност е края /изхода/ .Историята започва  там където човека е направил да свършва - така наречения изход.:
 Мисля,че е редно да бъде показана в правилната последователност, още повече ,че Орфей се е спускал-поне така пише Омир /ако може изобщо на грък да се вярва, още повече и сляп/
малка водна баричка, която набира скорост и се превръща в буйна планинска река издълбала пещерата, която всички наричат "Дяволското гърло:





мястото където  водата набира сила и влиза в недрата на земята, където изкопава в продължение на векове дълбока пещера.


]
 
водната стихия между две подземни скали подобни на Сцила и Харибда.

Стигайки до едно широко място, наречено "Бучаща зала " оставаме оглушени от яростния и страшен тътен на реката. Точно под бетонната площадка се намира страховития воден сифон. Каквото и да попадне там, никога и никъде не достига до повърхността на земята. Брррр. Настръхваме ,но не от студ. Обясняват ни че никой досега не е успял да изследва тайната на водния сифон, отнел и две човешки жертви преди години. Оцветената вода излиза чак след  около два часа, при положение че нормалното при такава скорост на движение е 6 минути. Тайна остава къде и колко надълбоко водата върти  тези часове в километри. Бетонните стълби и парапет сигурно следват пътят на Орфей но разликата е ,че  жените вървяха напред , а мъжете  следваха  отзад. Еее, аз се обърнах. Моят любим не беше изчезнал.

 
 Извора на Орфей образуван от сълзите изплакани по безвъзвратно изгубената   Евридика.
Суеверието и традицията  и тук беше насложило разни икони . Не знам на кой би му хрумнало да хвърля монети за да се връща в ада. Но явно желаещи имаше достатъчно. 

 паметната  плоча  на загиналите водолази.

 
Това е края, но кой знае защо човека го беше нарекъл начало. 
 

 Драги приятели и читатели, публикациите и снимките в този блог са обект на авторско право. Всяко препубликуване, копиране в блог, форум, на хартиен носител, или по някакаъв друг начин, използване на текста и снимките без моето изрично разрешение и без да бъде цитиран източника, е нарушение на Закона за авторското право.