В една от най-мъдрите книги в Библията - Еклесиаст, която се приписва на цар Соломон е написано :
Има време за всяко нещо, И срок за всяка работа под небето:
Време за раждане, и време за умиране; Време за насаждане, и време за изкореняване насаденото;
Време за убиване, и време за изцеляване; Време за събаряне, и време за градене;
Време за плачене, и време за смеене;
Време за жалеене, и време за ликуване;
Време за разхвърляне камъни, и време за събиране камъни; Време за прегръщане, и време за въздържане от прегръщането;
Признавам, че когато прочетох историята на българския поет Борис Христов си спомних точно тези думи. Стана ми интересно какви са мотивите един творец да откаже висока правителствена награда. Ненатрапчиво, деликатно и обрано, без да вдига шум в медиите около своята личност и своето решение. Намерих и прочетох стиховете му, но едно нещо написано от него направо ме разтърси :
"Вдигнеш ли ръка, за да погалиш, разместваш въздуха на цялата Вселена".
Реших че на всяка цена трябва да посетя село Лещен, Гоцеделчевско в което той се е установил да живее заедно със съпругата си - художничка. Предварително искам да поясня, нямам намерение и няма да правя словесен портрет на поета. Сигурна съм, че няма как да изчерпиш образа на жив човек в няколко щрихи. Докато е на тази земя, човек се развива непрекъснато, винаги има какво да каже, макар и без думи стига човек да има сетива да улови това. Моят разказ ще бъдат моите снимки, които направих в дома на поета.
Подминах малкия център на селото и продължих нагоре по пътя. В ляво една каменна ограда и един надпис показваха центъра на моя интерес в селото - къщата и галерията на поета Борис Христов.
Каменни стъпала водят надолу към неголяма къща, която поета е избрал да живее далеч от суетата, празнословието и нищонезначенето на изговорени от някои човеци думи. Макар и в средата на зимния сезон, мястото е пъстро и шарено разположено на склон, който улавя всеки един слънчев лъч. Представям си какво представлява през пролетта и лятото, потънало в красотата на багрите и миризмата на лавандулата, която беше пръсната от двете страни на пътеката. Грижливата ръка на стопаните беше събрала в малки цветни торбички нежния лилав цвят и закачени на различни места из галерията те излъчваха дъхавия мирис на лято. Слизам бавно по пътеката надолу.
Досами вратата на къщата - ниска маса от голяма каменна плоча и една композиция от камъни - за да напомни кой е "Бащата на яйцето"... или
Това ли си представях аз, когато малък,
размахал стръкче лук из прахоляка,
търкалях слънцето като яйце... и лягах
да спя до него в дупката на мрака.
"Библейски мотив"
Вратата на къщата се отваря и от нея излиза Поетът. Обяснявам защо съм дошла и той с жест ми посочва галерията, която представлява една стая. Сякаш ми казва, че това е което трябва да видя. Не задавам повече въпроси, а той взима няколко цепиници дърва и се прибира в къщата си, оставяйки ме сама да разглеждам. Немногословност, която казва много.
Но ти събра каквото е останало от капналото тяло
и се измъкна към дома под слънчевата наковалня.
Издухал пепелта от сламената шапка на главата,
потъна в сянката на свойте думи - тишината.
"Сърдечен удар"
Върти ни живота под жаркото слънце
и трием нозе от горещия камък...
Но щом вечерта от небето се спусне,
ще взема тромпета и ще седна на прага.
Стига край тия стени съм се лутал
като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
тишината - само викът да остане.
"Вечерен тромпет"
"Виж тази птичка на покрива" - ми каза Поета. Улисана да снимам каменните композиции щях да я пропусна. Обясни ми че я намерили нейде из дворовете - метална, някога, когато в селото имало живот пазели с нея овошките да не ги кълват топлокръвните и подобни. Поета я беше заселил на покрива на своята малка галерия, за да не се изгуби, да не изгние и да не се затрие. Беше й дал втори шанс да посреща слънцето сред цветя, които сами се бяха посели там като зрънца изпуснати от нечия човчица.
Аз ще падна в калта – но в ръката със цвете.
А когато смъртта с безмоторната своя машина ме вземе,
ще те чакам на последния етаж на небето…
И оттам ще решиме накъде да поемем.
"Нощем"
Върти ни живота под жаркото слънце
и трием нозе от горещия камък...
Но щом вечерта от небето се спусне,
ще взема тромпета и ще седна на прага.
"Вечерен Тромпет"
Галерията. И разбира се тромпета
Трябва да свиря в глухата вечер,
докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
Или на някой архангел невидим.
"Вечерен тромпет"
Каквото съществува е станало вече; И каквото ще стане е станало вече; И Бог издирва наново онова, което е било оттласнато.
Еклесиаст
В Мианмар на върха Кяиктйо се намира златен камък. Той се крепи върху скала противодействайки на гравитацията. Според легендата, под скалата се намира кичур коса от Буда. Не попитах Поета какво крие пазвата на неговия златен камък - сигурно зрънце живот, който ще разцъфне след нас.
Видях, прочее, че за
човека няма по-добро, Освен да се радва в делата си; Защото това е делът
му; Понеже кой ще го възвърне надире за да види Онова, което ще
бъде подир него?
Еклесиаст
Обходих света и се върнах с обувки протрити
в тревата, погълнала всичко на двора –
нейната мелница беше измляла стените,
добрите роднини и кокалестия орех…
Живях като бог и животно из нощните
градове и безумни световни пристанища,
но залутан далеч от семейното гробище,
аз съм един Одисей, вързан за мачтата.
"Блудният син"
Отдавна тръгнах аз, за да настигна пощальона –
да го попитам кой от края на света ме вика,
да разбера защо, когато хвана щастието, то се рони…
Едва тогава ще се спра и ще отворя плика.
Но да вървим сега, надеждо моя, и да минем
по моста – след талигата на старата луна двурога.
Да стигнем края на земята и да скочим от трамплина.
И ако трябва, да почукаме на портите на бога.
"Затворено писмо"
Даже камъкът бял в прежълтелия август
се отмести – под него бе ключа.
Аз почуках с бастуна си и видях, че това е
ослепялото от очакване куче.
"Блудният син"
Да подредиме масата и след това да го оставим.
Да го почакаме с търпение и нежност зад тезгяха –
той спи сега и с бога на съня навярно се сражава
или пък гледа в дупката, която неговите сълзи издълбаха.
"Човекът в ъгъла"
Ще бъда мишката - с мишлетата ще тичам
до премаляване покрай стените на затвора.
Или глухарчето, което през една тръбичка
се вслушва в болките на цялата природа.
Или пък - думата, която върху камъка ме чака
(смъртта на думите не може да надвие...)
Аз чувам как расте костта на моето глухарче.
А някой ден дано да чуете и вие.
"Кост от глухарче"
Поетът ми каза, че това е любимата му снимка. Видял я в някакво холандско списание. Направил си ксерокопие. После я сложил в рамка. Така стоеше на видно място в галерията. "Виж стъпалата им" - ми каза той. В съзнанието ми изплува една песен:
Вървят ли двама на дълъг път
и път да няма не ще се спрат.
Ще бродят близки по таз земя,
ах, как не искам да съм сама.
Делят ли двама една съдба,
допрат ли рамо в една борба,
ще легнат чисти във таз земя,
Още на: https://textove.com/mariya-neykova-varvyat-li-dvama-tekst
Благодариние на textove.com
Още на: https://textove.com/mariya-neykova-varvyat-li-dvama-tekst
Благодариние на textove.com
Още на: https://textove.com/mariya-neykova-varvyat-li-dvama-tekst
Благодариние на textove.com
по стихове на Мария Нейкова
Творческото ателие на Поета. Мястото където камъните стават думи.
Накъде гледат очите на старата къща?
Но господ погледна с окото си влажно
към хълма, където светеше кръста...
И докато мислеше какво да ми каже,
изтече на капки между моите пръсти.
Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...
Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...
Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.
"Самотният човек"
Кажи ми, Исусе, ти, който остави
юдейското стадо на хълма да плаче
и пусна след злия разбойник Варава
в рая да влизат деца и палачи,
защо от калта до небето разпъваш
човека и в звездния огън го пържиш,
а добрата вдовица земя си превърнал
в огромна сушилня за сълзи!..
Аз не съм ясновидец, но чувам
с ушите на моята българска кожа
тръбата на страшния съд да надуваш
и да опира в костта острието на ножа.
в джоба прокъсан на тъмната бездна
ръката, която се готви да стрие
кръвта ни на прах и оттук да изчезнем.
"Знак от небето"
И припаднал накрая в дивия бурен,
плаках тайно от гняв и обида -
извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш - няма кой да го види.
"Стената"
Както поникват рогцата на ярето,
така и у мене тъгата напираше,
защото един е вкуса на трохите от старото
слънце, които денем събираме.
Човекът навсякъде чака сутрин за млякото
и мъкне страха от смъртта като раница –
на моето рамо отчаяно плакаха
и бедни щастливци, и богати удавници…
"Блудният син"
..живота
за малко ни е даден - само да извикаш...
Двама по двама под горещата шапка
на слънцето цял ден се скитаме,
с вечното наше тъжно очакване
на провинциални мислители.
"Тъга"
Тръгвам си по пътеката нагоре, а Поетът вече се е прибрал в дома си - намерил своята спокойна обител, далеч от суетата и крясъка на времето. Не е нужно някой да ти обяснява защо Борис Христов е предпочел да се оттегли на върха на своята слава, тогава, когато хората жадно търсят да прочетат словото му.
Малкото време в неговото скромно убежище и неговите стихове ми дават представата защо никога няма да бъде поръчков поет, защо никой и нищо няма да отнеме свободата му, защо няма да премоделират стиховете му, защо няма да го политизират, защо няма да позволи да го цензурират и да го смачкат.
И аз реших да ида при поетите тогава
и там да угася главата си запалена…
Но черните овце живеят настрани от стадото –
не искат те да ги дои стопанина.
"Библейски мотив"
VIVAT Поете !
Драги приятели и читатели, публикациите и снимките в този блог са обект на авторско право. Всяко препубликуване, копиране в блог, форум, на хартиен носител, или по някакъв друг начин, използване на текста и снимките без моето изрично разрешение и без да бъде цитиран източника, е нарушение на Закона за авторското право.
В публикацията са цитирани стихове на поета Борис Христов, а снимките са направени в неговия дом с негово разрешение.
