По време на едно мое поредно пътуване в Близкия Изток видях интересен рекламен клип: заедно с вятъра по едно шосе препускаше мощен мотор "Harley-Davidson". Гледките се сменяха непрекъснато. Мъжът, който го караше сякаш беше един модерен гид, който ме развеждаше из новото чудо в световната туристическа класация - Петра, древната столица на набатейците, Показваше ми белият град Аман, известен в миналото като Рабат-Амон, древната Макаба с уникалните мозайки на единствената в света оцеляла карта на светите земи. Изкачвах заедно с мъжа планината Небо, разходих се из Джераш, най-добре запазеният римски град в древността. Мъжът ми показваше тази чудна земя от високи планински райони в западната обработваема част и разкоша на средиземноморски вечнозелени гори. Волният ездач спираше да се изкъпе във водите на някоя река, да вземе плод от ръцете на някой крайпътен продавач и отново препускаше с мощния мотор, сякаш отправяйки ми покана да го последвам и посетя страната му.
Когато най-после тази виртуална разходка завърши, мъжът свали каската от главата си и ласкаво се усмихна. Останах изумена. Моят гид беше кралят на Йордания- Абдулла Втори.
За тези, които не знаят, кралят е пряк потомък на основоположника на Исляма пророка Мухаммад, тъй като родът от който кралят произлиза е Бану Хашим, на племето кураиши, същото от което произлиза и Пророка .
Една малко странично обяснение към това родословие. Пророка Мухаммад починал без да остави синове. Неговата дъщеря Фатима, омъжвайки се за братовчед му Али бен Талеб става прародителка на всички потомци на Мухаммад. Бащата на Али е Абу Талиб от рода Бану Хашим на арабското племе кураиши и чичо на Мухаммад. Когато Мухаммад осиротява, неговия чичо го приема в дома си и го отглежда заедно с Али като братя.Вземайки за жена дъщерята на Пророка, Али става негов зет. След смъртта на Мухаммад , тези които го поддържат в претенциите му да стане духовен водач и да управлява халифата започват да се наричат шиити. Значението на думата ши'а на арабски език е "партия". В случая "партията на Али". Разделението на сунити и шиити по произход не е толкова религиозно, колкото политическо и това е спора кой да наследи Пророка - дали водачите избирани сред неговите най-верни и най-стари последователи, които го наследяват чрез така наречения халифат или наследниците родени от дъщеря му Фатима.С прозвището ал-Муртаза, което означава Избрания през 656 г. Али наследява халифата след убийството на третия халиф Осман. За сунитите Али е четвъртият и последен от праведните халифи. За шиитите Али е първият имам и първият законен наследник на Пророка.Бану Хашим е сред най-влиятелните кланове в Мека ал-мукаррама /Мека/свещен мюсюлмански град в Саудитска Арабия, главно защото неговите членове са натоварени да се грижат за Кааба, смятан от мюсюлманите за първия храм на земята.Това родословие определя голямото уважение, авторитет и почит с които
кралят на Йордания Абдулла Втори се ползва в арабския свят. Което разбира се, съвсем не
омаловажава човешките му качества и достойнства на искрено обичан от
народа си владетел.
След като получиш такава покана от толкова важен и специален човек, няма как да не тръгнеш да видиш неговата земя - Хашемитското кралство Йордания.
Йордания е държава разположена в Азия. За нея можете да прочетете и се интересувате от написаното в GOOGLE, територия, население, природни ресурси и пр. Моята цел е да ви разкажа това, което видях лично с очите си, почувствах със сърцето си и местата, където минаха моите нозе, снимките, които направих с моя фотоапарат.
Влизам в Йордания от страна на Исраел и контролно пропусквателния пункт Аленби. Още в началото искам да споделя, че всяко име на местност или обект в Исраел е наситено със съдържание на история или религия. Името на този пункт не прави изключение. Носи името на генерал Едмънд Аленби, английски аристократ и фелдмаршал, освободил Йерусалим от турците.
Този пункт над река Йордан, който свързва Исраел и Йордания, също носи неговото име. В това пътешествие пътувам заедно с мои приятели, с които имахме среща в Исраел.
Микробуса с исраелска регистрация ни остави в началото на пункта от йорданска страна и оттам ни пое високопроходим джип, който бяхме наели за пътуването ни из Хашемитското кралство. Предпочетохме да имаме и персонална охрана от туристическата полиция. Той беше с нас през цялото време и в Петра, Мадаба, Джераш и особено там добре ни предпазваше от малко напористите търговци и други, които ни наобикаляха. Престъпността в Йордания е ниска, но ние предпочетохме да се предвижваме бързо сред хората и задръстванията .
Качихме се всички и поехме по пътищата. Веднага се вижда огромната разлика между двете държави. Йордания не е така пищна и зелена в тази си част и освен няколкото овощни градини и хора по пътя, които продаваха своята продукция, рядко се виждаше нещо друго освен еднообразие от камъни и пясък. Видяхме и палатков лагер. Казаха ни,че там живеят палестинци. Нямам представа с какво се препитаваха. Предполагам някакво дребно животновъдство или работа в полетата и стопанствата на йорданците.
Предварително бяхме решили, че на отиване ще пропуснем Аман и ще го видим на връщане.
Петра.
Това беше нашата цел и поехме на север. Бяхме резервирали предварително места в Petra Guest House Hotel с единствената мисъл да бъдем по-близо до входа на комплекса. В хотела пристигнахме късно и единственото поне, което аз имах сили да направя е да се настаня в стаята си, да взема душ и да заспя почти моментално. Еднообразният път, макар и около два часа до Петра си беше казал своето. Сутринта станахме много рано, преди 5 часа, защото това е почти условието да превариш по някакъв начин огромния туристически облак, който щеше да се изсипе от всички краища. Размерът на паркинга показваше мащаба на очакваното нашествие. Вече сме пред входа на комплекса и всичко тук е в пълна "бойна" готовност да посрещне туристите със сувенири, шарени кърпи, дрехи, бижута, калъфки за възглавници с мотиви от местния фолклор, чанти, чадъри и каквото още си представи фантазията изработено от местните, но имаше и откровено китайски стоки сред тях.
Минахме входа и се спуснахме надолу. Видяхме местни водачи, които чакаха с рикши впрегнати с коне или магарета, желаещите да ги закарат до самия комплекс. Принципно ни бяха казали, че цената на този транспорт е включена в билета, но се поставяше условие за доста голям бакшиш, който отказваше повечето туристи. Преценихме,че няма смисъл да вървим пеша, да гълтаме пясъка на задминаващите ни впрягове, да мъкнем фотографска техника, раници и бутилки с минерална вода и наехме една такава. Оказа се че сме постъпили правилно. След няколко часа щеше да започне голяма жега и наплив от туристи и ние спечелихме това време за спокойно разглеждане на Петра. Срещу четиридесет долара на човек без пазарлък, разполагахме за няколко часа с няколко рикши. Уговорката ни беше, че ще се спира на всяко място, което представлява интерес за разглеждане и снимки. Водачът на моята рикша се казваше Султан. Конят му и той носеше същото име. Попитах го дали това е случайно. Мъжът се засмя и каза че не. Кръстил коня на себе си и когато жена му го викала за обяд или да я закара някъде и коня отговарял с кимане на глава и тръгвал.
Ако човек иска да
разбере Петра и историята достигнала до нас от вековете, определено
трябва да елиминира филма за Индиана Джоунс и Светия Граал. Няма
по-мощна заблуда за този древен исторически град от продукцията на
Холивуд. Всеки един, който е държал изпит по история на религиите ще
ви каже същото. Създаването на филми с такива сюжети може и да пълнят
касите и банковите сметки на продуценти и актьори, но киноработилницата
Холивуд рядко е имала принос към действителните
исторически събития. Така става винаги, когато просветлението е
поставено на индустриална основа. По пътя към Петра.
Нашия водач. Изключително весел, позитивен, спираше там където му кажехме за да правим снимки, непрекъснато ни питаше как се чувстваме и дали добре понасяме препускането на коня по неравния на много места път.
Siq е пролом между скалите, който води до световно известния скален град. Скален, защото Петра не е строен, а издълбан в скалите град. Скалите са много интересни на цвят и снимките, които направих показват донякъде красотата от играта на цветовете. Siq не е просто пролом, в миналото той е бил улица, която е водила до древния град. В последствие са останали няколко участъка от оригиналната настилка. Докато нетърпеливо се взирах напред за да не пропусна влизането в града, преминахме покрай древни резервоари за вода, олтари на богове и издялани в скалите фигури. Древния проломен път е добре поддържан от местните, на много места има кошчета за отпадъци и такива в които специално назначени чистачи събират и хвърлят изпражненията на конете и магаретата
По едно време водача ни Султан се обърна към нас и каза да приготвим фотоапаратите си.
Явно знаеше каква гледка ни очаква. Да вярно си беше. Огромен, ехтящ и божествен…“ – така е описал цветния каньон Ал Сик Лорънс Арабски. И в края му се появява едно приказно видение. Уау... възкликваш и започва едно лудо снимане на най-добре запазената, най-известна сграда в скалния град - неговата опознаваема емблема пред света - съкровищницата Al-Khazneh. Гледката спря дъха ми. Издълбана отвесно тъмно розова скална фасада с широчина от 30 м. и височина – 43 м. Съкровищницата е изсечена в началото на 1-ви век като гробница на набатейския цар Аретас Трети и е доказателство за строителния гений на този древен народ. Щом влязохме в
комплекса, освободихме двамата Султановци и се разбрахме с единия да ни чака след около пет часа на същото място. Другия не възрази и като
награда за това, че ни докара до тук получи от собственика си торба с
овес. Предполагахме, че пет часа ще стигнат да разгледаме всичко. Оказа
се, че не си бяхме направили добре сметката. Имаше толкова много неща за
разглеждане и снимане, че не пет часа, а пет дни щяха да са
недостатъчни за да бъде видяно всичко.
Петра, наречена още и Роуз Сити заради цвета на скалите си, може да се види на безброй картички, корици на книги и цветни плакати. Повечето от тях представляват компилация и наслагване на снимки, така че истинската представа за това фантастично място е когато го видиш пред себе си.
Най-голямата туристическа атракция на Йордания представлява един обширен град, изваян в отвесните стени на пустинята. Защото тук всички сгради са изсечени в скалите. Няма варовик, няма бетон, няма залепващи и спояващи материали.
За скрития сред камъните и пясъците на пустинята град са се носели легенди в миналото. През 1812 година,
един европейски изследовател - швейцарецът Йохан Лудвиг Буркхарт, се
дегизира като бедуин и успява да стигне до загадъчната местност. Представете си сградите, които ви показвам на снимките си-всичко е било затрупано от пясъците на пустинята. Буркхарт заедно с няколко души работници и помагачи наети от бедуинските селища започва буквално да изтръгва древния град от клопката на пустинята.Така за света отново възкръсва Петра. Градът се намира в планинската Долина на Мойсей, или Уади Муса,
на източния фланг на Араба (Уади Араба), на кръстопътя на главните
търговски маршрути – към Газа на запад, Бостра и Дамаск на север, Ейлат
на Червено море и Персийския залив от другата страна на пустинята. Това и наличието на питейна вода в него, го правят ценно притежание на набатейците, които от тук упражняват своето влияние върху древния свят и неговите търговски пътища.
Няколко сцени от филма „Индиана Джоунс и последния кръстоносен поход“ са заснети именно тук. Входът през който Харисън Форд в ролята на Индиана Джоунс влиза на кон в царската гробница. Днес влизането в гробницата не е позволено. От входа се вижда че помещението е огромно и празно. Това, което виждате на снимката е всъщност втория етаж, мястото от където жреца и царя на набатейците са призовавали народа и боговете си. Първият етаж, който е същинския вход за гробницата се намира под земята и е покрит с решетка. Влизането е забранено.
Петра е разположена на стратегическо място и наличието на вода в околността я прави важна спирка по пътя на керваните търгуващи с подправки и коприна по древните търговски маршрути свързващи Китай, Индия и Южна Арабия с Египет, Гърция, Рим. Това е населено място в което древните не произвеждали нищо. Няма следи от грънчарство, тъкачество, металургия, земеделие. Населението преживявало с разбойничество и търговия с вода. Доказателство за това са останките от древните напоителни съоръжения, които видяхме малко по-надолу от централния площад на който се намира царската гробница. Набатейското изкуство и култура са повлияни от гръцкото и египетското.
Те са имали свой език и писменост, подобна на арамейската и иврит. Секли
са собствени монети, имали са и собствена религия и божества. Петра е история и на Едом, описана още в Библията.
Накратко това:
I. Червен, другото име на Исав, по-стария Исааков син.
Това име може да му е дадено заради червеното вариво, за което той
продаде първородството си, "това червеното" - Бит. 25:25-30.
II. Земята на Едом, или планината Сиир, която първоначално
се простирала от Мъртво море до Елатския залив на Червено море, и
обгръщала едно пространство земя около сто мили (160,93км.) на длъж, и
петнадесет (24,139км.) или двадесет (32,186км.) на шир. По-късно тя се
разпростряла по-на юг от Юдея.
Голяма част от Едом е заета от дълга верига планини, която се
намира между голямата песъчлива долина Ел-Гор и Ел-Араба на запад, и Аравийската пустиня на изток. Северният склон на тази верига сега се нарича Джебал,
а другата Джебел Шира. Цялата верига е насечена от долове, които се
падат по долу от високата пустиня на изток от Араба. В тази страна се
намират развалините на много села и градове отдавна разорени, и много
извори и плодородни долини, които свидетелстват за едновременната и
производителност - Бит. 27:39.
Столицата на Източен Едом е била Востра, но главната столица на Едом е
бил град Петра или Села, което ще рече Каманакът, защото онзи град е бил
издялан от скалите на планината. Сега носи името Вади Муса, Мойсеевата
долина.
„Потоците
на Едом ще се превърнат в смола. И пръстта му в сяра, и земята му ще
стане пламтяща смола. Но пеликанът и ежът ще я наследят; Кукумявката и
гарванът ще живеят в нея; И Господ ще простре върху нея връв за
разорение, и отвес за изпразване. Колкото за благородните му, никой от
тях няма да се намери там, та да провъзгласят царството; и всичките му
първенци ще достигнат до нищо. Тръни ще поникнат в палатите му, коприва и
къпини в крепостите му; И ще бъде заселище на чакали, двор на
камилоптици... Потърсете
в книгата Господна, та прочетете; Никое от тия не ще липсва, нито ще
бъде без другарката си; Защото казва Господ: Моите уста заповядаха това“ (Исая 34:9, 11–13, 16).
Резервоари за вода, канали за отвеждането ù до града.. това е било стратегическото богатство на Петра.
В района пред очите ни се откриват стотици скално-изсечени гробници със сложни резби. За разлика от жилищните помещения на набатейците, вероятно унищожени от природни стихии, тези култови сгради са оцелели. От гробниците и олтарите са оцелели 500 от тях и впечатляват туристите с мистериозните си тъмни
отвори. Скалите са интересни и по цвят, и по състав. Предполагам има сериозни количества желязо в тях. Иначе са
пясъчник и затова е възможно дялането им. Височината на места достига до
100 метра и слънцето трудно прониква до улицата през целия ден.
В комплекса има също масивна набатейска постройка и театър в
римски стил, с капацитет 3000 души. За разлика от останалите римски амфитеатри, този е различен с това, че е
издълбан в скала, а не е строен.
Виждат се обелиски, храмове,
жертвеници, улици с колонади, а високо горе, с изглед към долината, е
впечатляващият манастир Ал-Деир (Ад Деир) – един преход от 800 скални
стъпала ще ви заведе до там.
Когато се запътите към върха имайте предвид само едно, слизането ви ще бъде по-трудно от качването, но гледката определено си заслужава.
След около час и половина имахме възможност да оценим в пъти взетото от нас правилно решение да станем рано, да наемем рикшата и да изпреварим тълпите, които се изсипваха тук. Все още можехме да снимаме без пред фотообективите ни да застанат глави, да махат ръце и крака, да се протягат стикове за селфита. Еуфорията от луда надпревара за снимки пред местните забележителности и охраната на мястото вече предстоеше и ние бяхме щастливи от златния си шанс да останем за миг на спокойствие тук.
На много места в моите пътеписи съм писала,че не обичам готовия туристически пакет като посещение за дадена дестинация. Тогава очите ти виждат това, което другите искат да видиш. Друг решава кое ще бъде интересно да посетиш, какво да ядеш от предварително уговорените менюта и ресторанти, да препускаш като луд за половин ден да обиколиш поне пет забележителности, описани набързо от екскурзовод, който спазва разписание и пр. Това не е за мен. Освен това моите проучвания и интереси изискват повече време. Винаги предпочитам да наема най-добрите водачи, които могат да предложат туристическите агенции. Цената няма значение, ако освен всичко друго тези хора имат и добри познания за историята на посещаваните места. Рядко се случва да знаят повече от мен, но поне удоволствието да разговарям с хора, които са добре информирани и с много добра обща култура си струва парите. Имената и телефоните на такива водачи се разменят като скъпоценна информация сред взискателните туристи и хора със специални професионални интереси.Това важи и за пътешествието в Йордания. Избрахме маршрута сами, сами го планирахме до детайли, отлична логистика и ето ти едно преживяване, което в пъти повече е по-добре от всичко друго. Понеже съм преминала и през двете, смея да го твърдя с пълна сила. Определено където и да отидеш трябва да знаеш, че за местните хора, един човек с фотоапарат освен турист е и един вид човек, който трябва да бъде излъган да купи на десетократно по-висока цена сувенири и какво ли още не от неговата сергия или дюкянче.Това не е лошо отношение, според местните това е начин на оцеляване. Някои разбират нещата така. Петра не прави такова изключение. Точно срещу гробницата имаше импровизиран ресторант или чайна и аз не знам, как да го нарека. Удоволствието да си пиеш кафето или чая срещу мястото, където Харисън Форд е препускал с коня си и да гледаш на една ръка разстояние от себе си едно от чудесата на света струва пари. Какво пък, сядаш, пиеш, гледаш, правиш снимки. Какво ти остава? Още повече, че мястото вече се изпълва с толкова хора, че гъмжилото ще ти попречи на гледката. Ставаме и поемаме надолу.Ходим пеша и по пътя срещаме местните, които бързат да предложат стоки и услуги на туристите,чийто брой вече изпълва внушително мястото. В комплекса, няколко занаятчии от град Уади Муса и близкото
бедуинско селище са създали малки сергии за продажба на предмети от
местните занаяти: грънчарство, бедуински бижута и малки бутилки, пълни с
многоцветен пясък, с който са изрисувани различни форми. Тези малки оазиси на ръчното майсторство и умения на йорданците с нищо не приличаха на съвременните шопингови сараи, каквито са средностатистическите търговски центрове. Обичам малките магазинчета и продавалници в тях можеш да попаднеш на невероятни неща и те да бъдат едно естетическо убежище от агресивния масов вкус. Това, което ми хареса най-много е че тук липсваха виковете и навирането на стоката на милиметри в лицето и нахалното преследване на туристите в желанието да им се пробута на всяка цена нещо. Стоката беше изложена на показ и продавачите стояха търпеливо и ненатрапчиво в кафенето. Харесах си местно бедуинско ръчно изделие и даже започнах да търся продавача за да му платя. Тук никой не се притесняваше, че ще откраднат стоката му. Другото приятно впечатление бе, че липсваха просяци. Пътуванията по света ми бяха изградили някакво претръпване от тях. Обаче вида на деца просяци срива всякакви защити и нагласи. Когато пък има съмнения за умишлено осакатяване на деца за да бъдат превръщани в един ефективен механизъм за печалба на пари, това направо хвърля в потрес. Нашите пари обаче само усилват мъките на такива деца и това бе нещото, което много от нас не можеха да осъзнаят. Отказването на милостиня в такива случаи може да бъде някакъв отпор срещу осакатяването на детските животи. Това в случаите, когато не можеш да издириш извергите или родителите, които осакатяват рожбите си и да им потърсиш отговорност. Не всякога бедноста е извинение.
В Йордания за разлика от много други страни, не видях и намек за такова нещо. Още едно от нещата с които тази страна и народ печелят симпатии. Видях много туристи, които пълнеха малки пластмасови бутилки от вода с пясък от пустинята. Стори ми се толкова налудничаво и странно. Едва ли мога да си представя по-нелеп спомен от Петра, от такава бутилка.
Камили, магарета, готови да услужат на уморените ви крака. С обучени водачи и срещу заплащане, разбира се.
Снимка на охраната на Петра. Позират с удоволствие и безплатно представете си.
До самия вход на гробницата, древни" набатейци" от бедуинското селище наблизо.
Имам възражение към така представения модел дрехи на набатейците, но
се сещам, че все пак е шоу и плащам за снимка, усмивка и стойка. Приготвихме се да тръгваме. Туристите бяха напълнили до краен предел пространството и жегата напредваше. Нашият водач ни чакаше на уговореното място. Весел и засмян. Побърза да ни попита любезно дали сме доволни от видяното. Имахме сили само да кимнем с глава и да вдигнем палец нагоре. Натоварихме се на миниатюрната рикша и поехме обратно през каньона.
Покрай нас минаваха гъмжила от тълпи. Кой с чадър, кой с шапка, някои изливаха бутилки вода на главите и раменете си. Бяхме доволни. В мига когато напускахме Петра вдигнах глава към скалите и погледнах към стръмните стълби. За миг видях една женска фигура застанала почти до края на скалата. Стоеше неподвижно, загледана далеч напред . Погледа и минаваше над хората и сякаш гонеше висините на полета на орлите. Лекият вятър развяваше краищата на дългите и тъмни коси. Копринен воал се откъсна от врата й и полетя над Петра. Жената не направи опит да го спре или задържи. Стори ми се приказно красива и вълнуваща гледка. За миг отместих поглед за да приготвя фотоапарата си за снимка. Когато отново погледнах към скалите, жената я нямаше. Дали не ми се беше сторило, че въобще е била там? Дали не беше Рания, красивата кралица на тази страна, която чакаше нейният крал и повелител да я качи на крилете на "Харли Дейвидсън" и да отлетят двамата заедно към бъдещето на тази страна?
Не знам. Но знам, че мисълта за този миг е спомена ми за Петра.
Драги
приятели и читатели, публикациите и снимките в този блог са обект на
авторско право. Всяко препубликуване, копиране в блог, форум, на
хартиен носител, или по някакаъв друг начин, използване на текста и
снимките без моето изрично разрешение и без да бъде цитиран източника,
е нарушение на Закона за авторското право.
