Признавам,че това пътуване до Сараево въобще не ме изпълваше с ентусиазъм, още от мига в който разбрах, че трябва да се случи. Бях се прибрала в дома си след близо месечно отсъствие и междуконтинентално пътуване. Една седмица по-късно разбрах, че професионалните ми ангажименти ще ме отведат в Босна и Херцеговина. Последваха нови хиляди въздушни мили, летища и няколко прекачвания и ето ме в Сараево.
Най-дългата военна обсада в историята на човечеството, разрушените домове, стотици хиляди пропъдени от домовете си хора и най-вече ужасът на Сребреница, сякаш са запратили в миналото спокойствието и мирното очарование на този град, който е столица на държавата Босна и Херцеговина и се намира в окръг Бръчко.
Нямам представа защо толкова години след двете тежки войни - Първата и Втората Световна, човечеството отказва да вземе своите поуки, за да не се повтарят ужасите на войните и геноцида. Безстрашен или безсрамен е света, когато повтаря грешките или глупостите си и дали поне смъртта на невинни деца няма до го стресне и отрезви? Въпроси, които всеки един нормален човек ще си зададе пред паметника на загиналите и убити над 1500 деца или прочитайки за историята на Сребреница. Онази страшна 1995 година, когато сръбския генерал Радко Младич заповядва масовото клане на 8000 босненски мюсюлмани.
След двете войни това е вторият най-ужасен геноцид в Европа. Казват, че самоубийството на дъщеря му Ана Младич с личния му пистолет пречупва и обърква психиката на генерала, чието име завинаги ще остане в списъка на най-големите злодеи в света. Мъката от смъртта на собственото дете ще накара генерала да причини същото и на хиляди други родители, избивайки безмилостно децата им - сякаш това може да му върне дъщерята или да приглуши жестоката болка от нейната загуба. Днес никой не иска да си спомня за Сребреница. Нито в Сърбия, нито в Босна и Херцеговина. Едно страшно "Защо", обаче винаги ще тежи допълнително сред тишината на гробовете и в очите на останалите живи.
Градът се е сгушил в долина между Динарските Алпи. Пет планини: Белашница, Игман, Яхорина, Требевич и Трескавица, обграждат града, през който преминава и го дели на две и река Миляцка.
Ако направите малка разходка ще видите и Латинския мост, където е убит австро-унгарският престолонаследник Франц Фердинад, чиято смърт става причина за избухването на Първата Световна война. Изобщо Сараево има някакъв странен ореол на град в който се раждат и създават поводи за кръвопролития. Ако има кастинг за най-кървав европейски град, то първото място със сигурност би се паднало на Сараево. Защото 20-ти век със сигурност започва и завършва тук-от фаталния изстрел на 28-ми юни 1914 година и краят му на 14-ти декември 1995 година с Дейтънското споразумение. Десет милиона загинали военни, девет милиона загинали цивилни от страна на Централните сили и Антантата, 20 милиона ранени и 360 милиарда долара икономически загуби?!? Това е равносметката от една война, която избухва като недоразумение. Една война, която не носи никакъв голям залог, нито някакъв смисъл. Дали бъдещето няма да замете и случилото се години по-късно в Сараево и Сребреница? Никой не знае. Според мен днес загубите са огромни - погубени човешки животи, загубена икономическа инерция, липса на конкурентноспособност в икономическия сектор сред бившите Югославски републики и най-вече, загуба на вътрешно равновесие. Днес настоящето наднича от многобройните джамии, които стават все повече.
Мечтата за Югославия е вече само една носталгична романтика и утопична идея в която не вярват дори живите потомци на сараевския стрелец Гаврило Принцип. След атентата Гаврило е изпратен в крепостта затвор Терезин, в която две десетилетия по-късно нацисти ще измъчват евреи. Както писах, човечеството никога не взема поуки от своите грешки и повтаря в бъдещето злодеянията от миналото си .
Влизаме в Сараево по добре поддържан път. Кулата "Аваз туист", която ми направи впечатление, е разположена в новия бизнес район и до неотдавна е считана за най-високата сграда на Балканския полуостров. Редът днес е променен и тя се явява на четвърто място. Сградата има 41 етажа, 38 асансьора, а с панорамния такъв може да се изкачите до кафенето на 35 етаж и да разгледате панорамата която се открива от него към града. Помолих шофьора да спре буквално на пътното платно за да снимам небостъргача. До него се намират луксозен хотел и посолството на САЩ, където трябваше да съобщим за пристигането си.
Като цяло, не мога да кажа,че Сараево ми хареса. Освен явните следи от войната, надупчени фасади и грозно зеещи ями в някои части на града, повечето сгради бяха мрачни и сиви. Двадесет години след Дейтънското споразумение, хора и сгради са белязани все още от тежкото и мрачно минало на войната и обсадата, и то не иска или трудно ще си отиде. Само един жилищен блок беше оцветен във весели цветове, но то беше за да се прикрият грозните следи от войната и обсадата.
Тази историческа сграда съвсем явно се нуждае от възстановяване. Държавата е бедна и разчита на международни организации и частни фондации.
Сараево е по-интересен в старата си част, за разлика от монотонните сгради на новите застроени райони. Когато видях за първи път чаршията, както я наричат местните помислих, че съм попаднала в Ориента, а не в центъра на Европа.
Това е моя снимка на чаршията в Одрин
а това е чаршията в Сараево и нейния символ Сараевския себил - кладенец.Поверието гласи, че ако измиеш ръцете си веднъж в чешмата до него, ще се върнеш един ден отново тук.
Началото на чаршията. Цяло предизвикателство е да се намери свободно място за паркиране. Местата определени за паркинг са по-далече и никак не са удобни.
Известният османски пътешественик Евлия Челеби описва така Сараевската Баш чаршия в пътеписите си: „Чаршията има хиляда и осемдесет дюкяна, които са пример за хубост. Самата чаршия е много прилична и е изградена по план...“
Голямо земетресение и пожар в миналото намалява броя на дюкяните и гостилничките , но въпреки това, башчаршията оцелява и до днес като една от главните атракции на Сараево.
В тесните и улички има множество дюкянчета на занаятчии, които продават своята стока, която създават пред очите на минувачи и купувачи.
От този занаятчия купих за подаръци много от направените от него малки лъжички за кафе и чай. Филигранната им изработка беше майсторска и прецизна. Поговорихме си с този сърдечен и добронамерен човек и той се зарадва, че част от създаденото от него ще отиде при хора от далечни земи.
От малките ресторантчета и гостилници се носи миризмата на сръбските „чебапчици“, малки и вкусни кебапчета, които се поднасят на порции по желание от седем или десет в джоб от тънка питка и с йогурт за топене. Няма как да не седнете и да не опитате този и още други специалитети.
От други заведения се носи миризма на наргиле и ароматно босненско шербет кафе, приготвено на жар. Поднесено с чаша вода е задължителен ритуал за почване на деня на местните и на гостите на града.Не правете грешката пред местните да го наречете турско кафе, или да го сравнявате с него. Много са обидчиви на тази тема. Босненското кафе има по-дебела пяна, по-горчиво е и по-силно в сравнение с турското кафе.
За тези, които са нямали време да седнат на сладки приказки, предприемчиви майстори на сладки и солени закуски и кафе са обикаляли с колички и са обслужвали на място в дюкяните им продавачите, занаятчиите и техните клиенти. Днес тези сергии, някои от които наподобяват малки къщички, служат само като атракция, която туристите обичат да снимат.
Чаршията е най-много посещаваната забележителност в града. Ежедневно тук се изсипват туристи от различни краища на света.
Признавам че нямах сили да отида да видя и снимам гроба на двама юноши станали символ на Сараево- сърбина Бошко и мюсюлманката Адмира. Достатъчно разстроена се почувствах, докато ми разказваха историята на техния живот и голямата Любов в нея. Казват че за да могат да стрелят един срещу друг, хората трябва да се мразят. Не мога да проумея, как можеш тогава да стреляш срещу човек, който не познаваш, още повече ако е от твоята вяра и народ. Защото сърбина Бошко е застрелян от сръбски снайперист, както се предполага години по-късно от паравоенното формирование "Шева". Днес двамата влюбени са се прегърнали в общ гроб. Нямам сили да снимам и кървавите рози на Сараево. Защото не искам всичко това да е моят спомен от този град. Войната винаги е изобилие от смазващи човешката психика неща. Не знам дали оцелелите хора в Сараево, без значение на етнос и вероизповедание, някога ще намерят терапията, която ще ги излекува от преживения ужас. Защото физическата рана може да се излекува. Докато при душевната не винаги е така. Все нещо ще върне спомена - песен, стих, реплика, или случка. Трудно е да се върне човек към нормалния живот.
По чисто географски смисъл тук става въпрос за "сараевски синдром". Остава една надежда и тя е травмата, да остане в миналото от историята на тези хора и този град - една осъзната история и на случилото се в Сребреница и това да не бъде заметено под килима, а да бъде пример, какво не трябва да се допуска и случва в бъдещето.
Чаршията на Сараево е пълна с хора и гълъби. Толкова много гълъби на едно място, съм виждала само на площада "Сан Марко" във Венеция.
Снимах с удоволствие гълъбите и хората. В този момент камбаните на църквите разлюшкваха студения ден, а песента на мюезина призоваваше правоверните за молитва. Този човек делеше залъка си хляб с гълъбите, а очите на децата излъчваха невинност и те, малки сърби и бошняци играеха и се смееха заедно. Тогава в съзнанието ми изплува Гълъбът на Пикасо и семантиката натоварена с изобразяването на тази птица.
Искам спомена ми от тази страна и този град да бъде това - играещите на площада на чаршията деца и гълъбите сред тях. ...и разбира се пожеланието и надеждата, никога повече децата и хората в този край да не чуват плача на майките и жените си, дебненето от снайперисти и свистенето на куршуми, които убиват, да не виждат река, която влачи трупове, щикове, които потъват в плътта на хора и китни поляни превърнати в масови гробища.
И ако някога, някой напише приказка за страшния спомен на случилото се в този град, тя да започва така : "Това се случи много отдавна, преди векове..."
Драги приятели и читатели, публикациите и снимките в този блог са обект на авторско право. Всяко препубликуване, копиране в блог, форум, на хартиен носител, или по някакаъв друг начин, използване на текста и снимките без моето изрично разрешение и без да бъде цитиран източника, е нарушение на Закона за авторското право.
Административно територията на която бях се дели на три части - Република Сръпска,
окръг Бръчко и федерация Босна и Херцеговина и има много интересно
управление, което е съставено от представители на трите основни етноса - сърби, бошняци и хървати. Съответно решенията се взимат и от тримата.
Държавата няма президент. Има трима председатели, които последователно
за определен период от време изпълняват представителната си функция.
Босна и Херцеговина има много малък излаз на Адриатическо море,
при град Неум. По-голяма част от страната е заета от Динарските планини. В Босна и Херцеговина живеят християни, православни и католици,
мюсюлмани, атеисти и следващи други религии, а етническият състав е
бошняци, сърби, хървати и други. В градът преди векове се заселват изгонените от Испания шпаньолски евреи, които
построяват синагога. Има още православни църкви, а също и
католически катедрали. Градът е приютил в себе си няколко световни религии и култури. Затова с право го наричат европейския Йерусалим.
Най-дългата военна обсада в историята на човечеството, разрушените домове, стотици хиляди пропъдени от домовете си хора и най-вече ужасът на Сребреница, сякаш са запратили в миналото спокойствието и мирното очарование на този град, който е столица на държавата Босна и Херцеговина и се намира в окръг Бръчко.
Нямам представа защо толкова години след двете тежки войни - Първата и Втората Световна, човечеството отказва да вземе своите поуки, за да не се повтарят ужасите на войните и геноцида. Безстрашен или безсрамен е света, когато повтаря грешките или глупостите си и дали поне смъртта на невинни деца няма до го стресне и отрезви? Въпроси, които всеки един нормален човек ще си зададе пред паметника на загиналите и убити над 1500 деца или прочитайки за историята на Сребреница. Онази страшна 1995 година, когато сръбския генерал Радко Младич заповядва масовото клане на 8000 босненски мюсюлмани.
След двете войни това е вторият най-ужасен геноцид в Европа. Казват, че самоубийството на дъщеря му Ана Младич с личния му пистолет пречупва и обърква психиката на генерала, чието име завинаги ще остане в списъка на най-големите злодеи в света. Мъката от смъртта на собственото дете ще накара генерала да причини същото и на хиляди други родители, избивайки безмилостно децата им - сякаш това може да му върне дъщерята или да приглуши жестоката болка от нейната загуба. Днес никой не иска да си спомня за Сребреница. Нито в Сърбия, нито в Босна и Херцеговина. Едно страшно "Защо", обаче винаги ще тежи допълнително сред тишината на гробовете и в очите на останалите живи.
Градът се е сгушил в долина между Динарските Алпи. Пет планини: Белашница, Игман, Яхорина, Требевич и Трескавица, обграждат града, през който преминава и го дели на две и река Миляцка.
Ако направите малка разходка ще видите и Латинския мост, където е убит австро-унгарският престолонаследник Франц Фердинад, чиято смърт става причина за избухването на Първата Световна война. Изобщо Сараево има някакъв странен ореол на град в който се раждат и създават поводи за кръвопролития. Ако има кастинг за най-кървав европейски град, то първото място със сигурност би се паднало на Сараево. Защото 20-ти век със сигурност започва и завършва тук-от фаталния изстрел на 28-ми юни 1914 година и краят му на 14-ти декември 1995 година с Дейтънското споразумение. Десет милиона загинали военни, девет милиона загинали цивилни от страна на Централните сили и Антантата, 20 милиона ранени и 360 милиарда долара икономически загуби?!? Това е равносметката от една война, която избухва като недоразумение. Една война, която не носи никакъв голям залог, нито някакъв смисъл. Дали бъдещето няма да замете и случилото се години по-късно в Сараево и Сребреница? Никой не знае. Според мен днес загубите са огромни - погубени човешки животи, загубена икономическа инерция, липса на конкурентноспособност в икономическия сектор сред бившите Югославски републики и най-вече, загуба на вътрешно равновесие. Днес настоящето наднича от многобройните джамии, които стават все повече.
Мечтата за Югославия е вече само една носталгична романтика и утопична идея в която не вярват дори живите потомци на сараевския стрелец Гаврило Принцип. След атентата Гаврило е изпратен в крепостта затвор Терезин, в която две десетилетия по-късно нацисти ще измъчват евреи. Както писах, човечеството никога не взема поуки от своите грешки и повтаря в бъдещето злодеянията от миналото си .
Влизаме в Сараево по добре поддържан път. Кулата "Аваз туист", която ми направи впечатление, е разположена в новия бизнес район и до неотдавна е считана за най-високата сграда на Балканския полуостров. Редът днес е променен и тя се явява на четвърто място. Сградата има 41 етажа, 38 асансьора, а с панорамния такъв може да се изкачите до кафенето на 35 етаж и да разгледате панорамата която се открива от него към града. Помолих шофьора да спре буквално на пътното платно за да снимам небостъргача. До него се намират луксозен хотел и посолството на САЩ, където трябваше да съобщим за пристигането си.
Като цяло, не мога да кажа,че Сараево ми хареса. Освен явните следи от войната, надупчени фасади и грозно зеещи ями в някои части на града, повечето сгради бяха мрачни и сиви. Двадесет години след Дейтънското споразумение, хора и сгради са белязани все още от тежкото и мрачно минало на войната и обсадата, и то не иска или трудно ще си отиде. Само един жилищен блок беше оцветен във весели цветове, но то беше за да се прикрият грозните следи от войната и обсадата.
Тази историческа сграда съвсем явно се нуждае от възстановяване. Държавата е бедна и разчита на международни организации и частни фондации.
Сараево е по-интересен в старата си част, за разлика от монотонните сгради на новите застроени райони. Когато видях за първи път чаршията, както я наричат местните помислих, че съм попаднала в Ориента, а не в центъра на Европа.
Това е моя снимка на чаршията в Одрин
а това е чаршията в Сараево и нейния символ Сараевския себил - кладенец.Поверието гласи, че ако измиеш ръцете си веднъж в чешмата до него, ще се върнеш един ден отново тук.
Началото на чаршията. Цяло предизвикателство е да се намери свободно място за паркиране. Местата определени за паркинг са по-далече и никак не са удобни.
Известният османски пътешественик Евлия Челеби описва така Сараевската Баш чаршия в пътеписите си: „Чаршията има хиляда и осемдесет дюкяна, които са пример за хубост. Самата чаршия е много прилична и е изградена по план...“
Голямо земетресение и пожар в миналото намалява броя на дюкяните и гостилничките , но въпреки това, башчаршията оцелява и до днес като една от главните атракции на Сараево.
В тесните и улички има множество дюкянчета на занаятчии, които продават своята стока, която създават пред очите на минувачи и купувачи.
От този занаятчия купих за подаръци много от направените от него малки лъжички за кафе и чай. Филигранната им изработка беше майсторска и прецизна. Поговорихме си с този сърдечен и добронамерен човек и той се зарадва, че част от създаденото от него ще отиде при хора от далечни земи.
От малките ресторантчета и гостилници се носи миризмата на сръбските „чебапчици“, малки и вкусни кебапчета, които се поднасят на порции по желание от седем или десет в джоб от тънка питка и с йогурт за топене. Няма как да не седнете и да не опитате този и още други специалитети.
От други заведения се носи миризма на наргиле и ароматно босненско шербет кафе, приготвено на жар. Поднесено с чаша вода е задължителен ритуал за почване на деня на местните и на гостите на града.Не правете грешката пред местните да го наречете турско кафе, или да го сравнявате с него. Много са обидчиви на тази тема. Босненското кафе има по-дебела пяна, по-горчиво е и по-силно в сравнение с турското кафе.
За тези, които са нямали време да седнат на сладки приказки, предприемчиви майстори на сладки и солени закуски и кафе са обикаляли с колички и са обслужвали на място в дюкяните им продавачите, занаятчиите и техните клиенти. Днес тези сергии, някои от които наподобяват малки къщички, служат само като атракция, която туристите обичат да снимат.
Чаршията е най-много посещаваната забележителност в града. Ежедневно тук се изсипват туристи от различни краища на света.
Признавам че нямах сили да отида да видя и снимам гроба на двама юноши станали символ на Сараево- сърбина Бошко и мюсюлманката Адмира. Достатъчно разстроена се почувствах, докато ми разказваха историята на техния живот и голямата Любов в нея. Казват че за да могат да стрелят един срещу друг, хората трябва да се мразят. Не мога да проумея, как можеш тогава да стреляш срещу човек, който не познаваш, още повече ако е от твоята вяра и народ. Защото сърбина Бошко е застрелян от сръбски снайперист, както се предполага години по-късно от паравоенното формирование "Шева". Днес двамата влюбени са се прегърнали в общ гроб. Нямам сили да снимам и кървавите рози на Сараево. Защото не искам всичко това да е моят спомен от този град. Войната винаги е изобилие от смазващи човешката психика неща. Не знам дали оцелелите хора в Сараево, без значение на етнос и вероизповедание, някога ще намерят терапията, която ще ги излекува от преживения ужас. Защото физическата рана може да се излекува. Докато при душевната не винаги е така. Все нещо ще върне спомена - песен, стих, реплика, или случка. Трудно е да се върне човек към нормалния живот.
По чисто географски смисъл тук става въпрос за "сараевски синдром". Остава една надежда и тя е травмата, да остане в миналото от историята на тези хора и този град - една осъзната история и на случилото се в Сребреница и това да не бъде заметено под килима, а да бъде пример, какво не трябва да се допуска и случва в бъдещето.
Чаршията на Сараево е пълна с хора и гълъби. Толкова много гълъби на едно място, съм виждала само на площада "Сан Марко" във Венеция.
Снимах с удоволствие гълъбите и хората. В този момент камбаните на църквите разлюшкваха студения ден, а песента на мюезина призоваваше правоверните за молитва. Този човек делеше залъка си хляб с гълъбите, а очите на децата излъчваха невинност и те, малки сърби и бошняци играеха и се смееха заедно. Тогава в съзнанието ми изплува Гълъбът на Пикасо и семантиката натоварена с изобразяването на тази птица.
Искам спомена ми от тази страна и този град да бъде това - играещите на площада на чаршията деца и гълъбите сред тях. ...и разбира се пожеланието и надеждата, никога повече децата и хората в този край да не чуват плача на майките и жените си, дебненето от снайперисти и свистенето на куршуми, които убиват, да не виждат река, която влачи трупове, щикове, които потъват в плътта на хора и китни поляни превърнати в масови гробища.
И ако някога, някой напише приказка за страшния спомен на случилото се в този град, тя да започва така : "Това се случи много отдавна, преди векове..."
Драги приятели и читатели, публикациите и снимките в този блог са обект на авторско право. Всяко препубликуване, копиране в блог, форум, на хартиен носител, или по някакаъв друг начин, използване на текста и снимките без моето изрично разрешение и без да бъде цитиран източника, е нарушение на Закона за авторското право.
Няма коментари:
Публикуване на коментар