Изворът на река Арда и гробът на магарето на Настрадин Ходжа

Родопа планина, най-добре е описана от българския писател Николай Хайтов. Не се сещам за нещо от неговото творчество, което да не е свързано с планината, нейните обитатели, природата и неговите чудни преживелици."Сухи габрища, бели камънаци и рунтави черни борики, където съм прекарал в лов на яребици цялото си блажено детство" -  " Моята стая" - от "Избрани есета", Н.Хайтов. Настроения, изразени в цветове и звуци-това е Родопа,  нежна закрилница, ласкава като любовница и предана като съпруга.

  Обичам и харесвам тази българска планина и много преди да реша и  да закупя свое местенце там, обикалях и се възхищавах на нейната красота и величие. Един от маршрутите, които отдавна бях планирала беше извора на река Арда. 
Бях чувала за малкото изворче под едно вековно дърво, което дава началото на най-голямата река в Родопите и вторият по големина приток на река Марица след река Тунджа. По пътя и в нея се вливат по-малки реки, които я наливат със сила и мощ. В един пролетен ден решихме с моята половинка, че вече е дошло времето да видим началото на тази река.  По течението на реката са разположени около 50 населени места в България и 9 в съседна Гърция. Достигнахме до така наречената столица на Родопа планина - град Смолян. Той беше наша изходна точка за много пътешествия в планината, познавахме го добре и затова без да губим време завихме надясно от  централния път и поехме към поречието на река Арда. Бяхме решили да отделим няколко дни за отмора и почивка и предварително бяхме резервирали няколко нощувки в едно дивно местенце, наречено "Дядова ряка" Обадихме се на собственика и той почти през цялото време ни напътстваше и обясняваше пътя по който трябваше да минем. Стигнахме до село Арда. Разположено е в неголяма китна долина по горното течение на реката, чието име носи. Селото не е голямо, но има развит селски  и планински туризъм. Местните хора са приветливи и услужливи. Много от тях дават стаи под наем за туристи и гости на селото. В центъра има спретната малка кръчмичка в която ни нагостиха с вкусни родопски специалитети. Решихме да се поразходим из селото и да направим снимки. 
На места могат да се видят запазени много от едновремешните тепавици.  Наричат ги още батан или валявица.

Работната част представлява дървено корито направено от големи греди, издълбани от вътрешната страна  във формата на обърнат пресечен конус  с преливници в горния край (вместимост над 3000 литра), в който мощна струя студена  вода се влива странично под определен ъгъл. Струята се прехваща от бързотечащи планински чисти реки чрез дървени канали, наречени ръкави или отводи, водещи до валявицата. Точно преди да достигне до коритото, водата преминава през съсредоточители (ускорители), които завъртат интензивно водата в барата и съответно обработваните изделия. Появилите се в резултат възходящи, низходящи и центробежни сили при пускането на водата развъртат тъканите в конуса, които извършват сложни движения нагоре и надолу. Прахоляците и замърсеното  се отмиват с водата през преливниците. Не се употребяват никакви перилни препарати за да не избелеят цветовете на чудните родопски черги и одеяла.

В днешно време все още се срещат тепавици. Тази, която ние заснехме обаче, вече не се използва по предназначение. Стоеше пуста и край нея не се чуват женски смях и закачки. Беше атракция само за туристите. Местните, тези, които бяха останали да живеят тук, бяха намерили по-модерни начини да облекчават домакинския труд, а младите, които бяха заминали в големите градове в търсене на препитание, вече не се интересуваха от тези неща. Халищата все по рядко украсяват домовете изместени от китайските и турските индустриално произведени килими.  Онези китни, импровизирани ръчно изтъкани изделия, които превръщаха цветовете в очарователен хаос изключил строгите геометрични форми и които не строяваха цветовете в карета, овали, триъгълници, вече можеха да се видят само в етнографските комплекси или малко в  къщите на родопчани, които бавно бяха превземани от модните тенденции на 21-ви век.
След тази малка почивка, която си дадохме отново поехме на път. Продължихме за следващото село Горна Арда и през цялото време внимавахме да не изтървем отбивката за махала Билянска. Отбихме се вляво от централния удобен път и поехме по страничен не много удобен и уреден път. Имаше две табелки, които указваха пътя за "Дядова ряка" и за махалата. Малко се измъчихме по лошия път и аз през цялото време се питах "Какво ще стане и как ще се разминем, ако насреща ни се зададе кола или  камион ?" 
Това изпитание ни се размина и след около километър и нещо се озовахме на едно неголямо по-широко място. Около него имаше една две къщи за гости, които видно по паркираните коли бяха пълни. Свързахме се с нашия домакин и не след дълго, той дойде със своя джип. Прехвърлихме багажа си в него и оставяйки нашата кола  на паркинга, поехме по път достоен за планински офроуд нагоре към неговата къща за гости. За тези, които предпочитат да стигнат пеша до извора на река Арда, една табелка поставена в дясно от импровизирания паркинг, посочваше пътя нагоре. Разстоянието е около три километра и постепенно черния горски път преминава в пътека. Маршрута не е труден, но нашите планове за почивка бяха други. Скоро стигнахме и  до къщата за гости "Дядова ряка".

 Природата беше уникална. Тишина, спокойствие, на полянката пасяха няколко коня, които домакините, баща и син предлагаха като атракция за езда до изворите на река Арда. Навярно се досещата ,че ние приехме с удоволствие да участваме в  това приключение.

В ниската част на къщата досами нея имаше малък рибарник и вътре плуваха пъстърви. Две от тях щяха да бъдат нашата вечеря.

Бяхме единствените гости в момента и цялото внимание на домакините беше към нас. Настанихме се в избрана от нас стая в която имаше всички удобства. Баня, тоалетна, удобно легло и разбира се, невероятна гледка от прозореца ни към планината. Имахме чувството, че ще спим на нейния връх, нещо като в люлка между небето и планината.

Починахме си малко, взехме по един освежителен душ и нетърпеливи слезнахме долу в механата. На дългата дървена маса ни чакаше вече опечената на жар пъстърва, родопски млин, дъхав хляб, който нямаше нищо общо с тестените заводски изделия, салата и по наше желание червено вино. Не знам дали от дългия път или от чистия въздух, но си изядохме всичко с голям апетит. После взехме чашите с дъхавото вино и седнахме отвън на верандата. На сладки приказки с любезния  домакин времето мина неусетно. Тъмнината бавно превземаше планинските върхове. Домакина запали камината и сякаш стана  още по- уютно. Четирикраките и пернатите май също заспиваха заедно с планината и не се чуваха повече никакви звуци от близо и далеч. Малко преди да седнем на масата, стопанина закара конете да нощуват в тяхното си място, а единия от тях май хич не искаше си ляга и се опитваше да ни прави компания отблизо.

Загледах се в потъващите в тъмнина върхове. Стройни, величествени, повечето без име. Последните лъчи на слънцето огряваха тях, а на сутринта първо тях целуваха и събуждаха за новия ден. Имаш чувството, че дневното светило се върти  все над тая поляна и над тия върхове. Дъждовете май,  и те се препъваха в тях. Късно след като вече се бяхме потопили в обятията на Морфей, чувах как дъждът ромоли тихо. Сякаш искаше да измие чукарите и дърветата и да ги подготви да посрещнат чисти и спретнати целувките на слънцето. Спахме непробудно. Имам чувството, че една от тайните на дълголетието на хората в тази планина, освен чистата храна, е и спокойствието. Човек, който живее в забързания ритъм на пренаселения град знае най-добре това и най-добре може да го разбере и оцени. Единия от домакините беше седнал на едно дърво на полянката пред къщата и търпеливо ни чакаше да се събудим. Няма клаксони, няма аларми на часовници и телефони, за къде да бързаме? Денят беше пред нас и предимството да встъпим в него бодри и отпочинали беше най-важното.

  Бях си поръчала за закуска нещо нетрадиционно-печени на жар картофи и козя  бърканица - млечна напитка подобна на айряна. Напитката има и други наименования, като мътеница например.  Приготвянето и е цяло изкуство. Издоява се млякото. То не се вари. Слага се на студено и тъмно място. В него не се слага никаква закваска. То само се подквасва. После се слага в дървен съд и се бие с дървено бутало. Отделя се маслото и останалото мляко се пие.

Закусихме и вече бяхме готови за прехода до извора на река Арда. Както казах, решихме да използваме коне. Качихме се на високото, където беше построена малка къщичка наречена "чакалото". Там под навеса бяха седлата и ни чакаха конете.

Домакина ни ги оседла и скоро поехме по пътеката, която водеше към извора.

Маркировка нямаше, но пък имахме предимството да имаме собствен гид, който добре познаваше всяко кътче от тази част на планината. Той ни разказваше интересни неща за този край и хората там. Преди години беше решил да създаде тази къща за гости на собствения си имот и беше предал този вид "бизнес" на сина си. В начинанието се включваше и съпругата му, чието дело бяха прекрасните гозби с които ни гостиха. Видях само веднъж жената и останах очарована. Тиха и скромна, емоционалната и сфера беше препълнена с доброта, отзивчивост, търпение и внимание към семейството и гостите . Дните, нощите и годините й бяха протичали в тази планина, където се беше родила и където бе родила своя син. Радваше се за него, че беше решил да остане в родния си край и се стараеше да му помага с каквото може и за каквото и бяха останали сили. Някогашната и красота беше оставила бледи  следи по лицето и сякаш възкръсваше в кичените халища, които бяха излезли изпод ръцете и и сега украсяваха миндерите на кьошка, където блажено се отпускаха уморените им гости.
Неусетно стигнахме до една широка поляна. Водача ни помогна да слезем от конете и ги заведе да почиват в специално място.

Поляната беше просторна и добре уредена за пикници, които явно често се организираха тук.

Интересното горско "барче" На който му беше останало питие  или нещо консервирано , го оставя в него и така всеки може да хапне и се подкрепи , ако е пропуснал да си донесе свое.

 Ние бяхме закусили добре и не се възползвахме от  съдържанието на "барчето", но не пропуснахме възможността да седнем и да починем за малко на това хубаво място.

 Решихме да се разходим малко по-нагоре в планината. Водача ни предупреди да следваме маркировката  по дърветата и да внимаваме да не се озовем в Гърция. Тук граничен   пункт няма. Това е "границата "

 Зад камъка , вече беше Гърция. Чувахме в далечината човешки  гласове и шумът на бензинови  триони.

Разходихме се малко из гората. Не пропуснах да снимам и интересна гъба. Не разпознавам различните представители на това биологично царство еукариотни организми  и поради тази причина не ги бера. Предпочитам да ги виждам в естествената им среда.

След тази кратка разходка се завърнахме отново на голямата поляна за да видим и целта на  нашето пътешествие до тук- извора на река Арда.

В пазвата на едно голямо  и старо буково дърво се "крие" едно малко изворче и то дава началото на река Арда. Със всяка стъпка изворчето набира скорост и смело се отправя надолу .

Към него се вливат безброй малки безимени  поточета, захранвани от топенето на снеговете и безброй малки рекички, всички за да съберат силите си  и да станат част от  една от
 най-големите реки в България. Нашият водач ни подаде манерка и ние си напълнихме вода от малкото изворче. Водата е чиста и носи вкусът на нещо истинско,без примесите от химикали, които чистят питейна вода в населените места. Постояхме още малко. Просто не ни се тръгваше от този оазис на истинската природа.

 Като се оглеждахме наоколо пред очите ни попадна интересна гледка. Отидохме по-наблизо и какво видяхме:

Ха сега, де ?! Що за "чудо"? Какво е правил тук турския хуморист ? Приказките разправят, че той имал не едно, а девет магарета и те се споменават в срещата му с друг легендарен български зевзек, Хитър Петър. Историците казват, че Настрадин  получава образованието си в град Коня, което ще рече, че прочутият хуморист е суфи. Със своето поведение и реакции в повечето ситуации, този мъдър човек е карал хората да преосмислят  в голяма степен светогледа си  и поведението си в социума. През османския период Настрадин  ходжа бил много известен из гръцките и българските земи. Разкази за него има и във фолклора на много други народи. Това е ярко  доказателство, че за мъдростта,  не съществуват териториални, времеви и етнически граници - тя намира своите  неведоми пътища, за  да достигне до част от хората и да остане в духовната съкровищница на света.
Откъде идваме и къде отиваме
Един ден при Настрадин ходжа се отбил притеснен човек да го пита за нещо, което го мъчи.
– Молла Настрадин, как изглежда мястото, от което ние, хората, идваме, и мястото, на което отиваме?
– Ами... Тия места са едно от друго по-страшни – осведомил го Настрадин ходжа.
– Какво имаш предвид? – поискал да знае човекът.
– Там, където човек се появява като новороден, той плаче, а когато някой човек трябва да отиде на другото място, всички плачат.

Малко известен е факта, че 1996 – 1997 г. е обявена от ЮНЕСКО за международна година на Настрадин Ходжа.
Имахме голям късмет през този ден. Времето беше чудесно и можахме да видим, и се насладим на толкова много неща в този невероятен планински край. Качихме се на конете и бавно поехме по обратния път.  Пристигнахме уморени, но весели и щастливи от това планинско приключение. Домакините ни чакаха с вкусен родопски клин и пататник . След кратка почивка отново се разходихме из местността и направихме снимки. Вечерта хапнахме агнешко и отново седнахме на външната веранда. Гледахме замислено планината и си мислехме, колко съдби е държала и държи в ръцете си. Колко щастие, драми  и разнолик живот, които изкачат от някой куплет на стих превърнат в песен. Един необятно красив свят от вълшебства, загадки, любов, музика и аромат на бор, които задължително трябва да влезнат в листата на вашите планове за пътешествия. Няма да съжалявате нито за миг. Бяхме там и го твърдим.

----------------------------------------------------------------------------------------------


 Драги приятели и читатели, публикациите и снимките в този блог са обект на авторско право. Всяко препубликуване, копиране в блог, форум, на хартиен носител, или по някакъв друг начин, използване на текста и снимките без моето изрично разрешение и без да бъде цитиран източника, е нарушение на Закона за авторското право.