Попай моряка и спанака

Попай моряка е герой от американския  комикс Thimble Theatre. Неговата популярност обаче прераства в световна, когато става и герой на анимационно филмче, а по-късно и на игрален филм "Попай" с участието на Робин Уилямс. Тайната на силата на Попай е в това, че той яде спанак. Двете продукции стават и мощна реклама на спанака. Не се знае, колко спанак трябва да изядеш за да станеш силен като Попай, но е факт, че моряка с прозвището Желязната ръка, става любимец на малки и големи по цял свят.

 

Статията е платена и можете да я прочетете тук:
https://www.patreon.com/c/t_phantom 

Малта - центърът на Средиземноморието

Малтийския архипелаг, се намира на 90 км на юг от Сицилия , на 290 км на север от африканския материк, на 1830 км на изток от Гибралтар, на 1500км от Александрия,  и е в самия център на Средиземноморието. Групата острови включва обитаемите острови Малта, Гозо и Комино и малките необитаеми острови Коминото, Филфла и Свети Павел. Казват, че историята на тези места започва с преселението на сицилиански фермери, които напуснали своя дом, за да се заселят на неголемите острови на юг.

 

Статията е платена и можете да я прочетете тук:
https://www.patreon.com/c/t_phantom 

Малта - Караваджо - да нарисуваш главата си отрязана

В началото на 2019 година във печата се появи кратко съобщение, че на мизерен таван в Тулуза, Франция е открита малко известната творба на Караваджо „Юдит и Олоферн", която изобразява пасаж от Стария завет и показва вдовицата Юдит, която обезглавява асирийския генерал Олоферн, след като го е съблазнила. Смята се, че картината е рисувана около 1607 година. Интереса към картината е небивал и тя бива продадена за 150 милиона долара два дни преди официално да бъде предложена на търг. 

 

Статията е платена и можете да я прочетете тук:
https://www.patreon.com/c/t_phantom 

Малта - Валета, градът-крепост, кръстен на един рицар. Двореца на Великия Магистър.

До тогава, докато е бил положен първия камък от строителството на  Валета, тази местност на малтийски език се е наричала Шарет Меввия, вероятно визирайки името на собственика на тази скалиста и труднообработваема земя. Последвалото име е Холм Шеберра пак в чест на новите му собственици - богата малтийска фамилия. Местоположението на този уникален град-крепост, неговите дворци, къщи, улици, църкви, късите улички, многото статуи на църковни светци и знатни особи му придават колоритен и незабравим образ. Не случайно столицата на Малта е включена в списъка на ЮНЕСКО, за световно културно наследство. Валета е град построен от рицари и носещ името на рицар.

Статията е платена и можете да я прочетете тук:
https://www.patreon.com/c/t_phantom 

Малта - катакомбите на св. Павел

Както писах в предишните си пътеписи за Малта, малтийците са ревностни католици. Католицизма е официалната религия на островния архипелаг-държава. Местните ми казаха, че при тях може да бъде разрешен брака между хора с различно вероизповедание срещу твърдо поетото обещание родените в брака деца да бъдат кръстени в католическата вяра. Още в началните класове  на училищата се изучава задължително Библията, а най-важните събития в живота на жителите на тази държава са кръщението, конфирмацията /миропомазване/  и венчавката.

Статията е платена и можете да я прочетете тук:
https://www.patreon.com/c/t_phantom 

Малта - свещените места на острова - Мдина

Както вече писах в първия си пътепис за Малта, островната държава е известна като острова на рицарите хоспиталиери.Рицарите - монаси владеят четири века островния архипелаг и точно на тях се дължи възпрепятстването на османската инвазия към Европа. Знамето, което украсявало бойниците на цитаделата - бял кръст върху червен фон, символизирало основните християнски добродетели: сдържаност, постоянство, смелост и справедливост. За рицарите хоспиталиери може да се пише безкрайно много и дълго.

 

 

 Статията е платена и можете да я прочетете тук:
https://www.patreon.com/c/t_phantom 

 

Малта - островът на рицарите хоспиталиери и техния архив

Имах невероятния късмет, удоволствие и шанс да присъствам на специално събитие, поканена от специален човек в Малта и сега от разстояние на времето считам,че съм преживяла и видяла неща, които могат да се случат на малцина, за което съм изключително благодарна на съдбата .Като гостенка на моя домакин,който беше в организаторския комитет на една научна конференция  бях настанена в един изключителен хотел, който освен многозвезден лукс, предлагаше и невероятна гледка от прозореца и балкона на стаята ми.

Статията е платена и можете да я прочетете тук:
https://www.patreon.com/c/t_phantom 

Сараево и гълъбите на Пикасо

Признавам,че това пътуване до Сараево въобще не ме изпълваше с ентусиазъм, още от мига в който разбрах, че трябва да се случи. Бях се прибрала в дома си след близо месечно отсъствие и междуконтинентално пътуване. Една седмица по-късно разбрах, че професионалните ми ангажименти ще ме отведат в Босна и Херцеговина. Последваха нови хиляди въздушни мили, летища  и няколко прекачвания и ето ме в Сараево.

Административно територията на която бях се дели на три части - Република Сръпска, окръг Бръчко и федерация Босна и Херцеговина и има много интересно управление, което е съставено от представители на трите основни етноса - сърби, бошняци и хървати. Съответно решенията се  взимат и от тримата. Държавата няма президент. Има  трима председатели, които последователно за определен  период от време  изпълняват представителната си функция.

Босна и Херцеговина има много  малък излаз на Адриатическо море,  при град Неум. По-голяма част от страната е заета от Динарските планини. В Босна и Херцеговина живеят християни, православни и католици, мюсюлмани, атеисти и следващи други религии, а етническият състав е бошняци, сърби, хървати и други. В градът преди векове се заселват изгонените от Испания шпаньолски евреи, които построяват синагога. Има още православни църкви, а също и католически катедрали. Градът е приютил в себе си няколко  световни религии и култури. Затова с право го наричат европейския Йерусалим.

Най-дългата военна обсада в историята на човечеството, разрушените домове, стотици хиляди пропъдени от домовете си хора и най-вече ужасът на Сребреница, сякаш са запратили в миналото спокойствието и мирното очарование на този град, който е столица на държавата Босна и Херцеговина и се намира в окръг Бръчко.

Нямам представа защо толкова години след двете тежки войни - Първата и Втората Световна, човечеството отказва да вземе своите поуки, за да не се повтарят ужасите на войните  и геноцида. Безстрашен или безсрамен е света, когато повтаря грешките или глупостите си и дали поне смъртта на невинни деца няма до го стресне и отрезви? Въпроси, които всеки един нормален човек ще си зададе пред паметника на загиналите и убити над 1500 деца или прочитайки за историята на Сребреница. Онази страшна 1995 година, когато сръбския генерал Радко Младич заповядва масовото клане на 8000 босненски мюсюлмани.
 След двете войни това е вторият най-ужасен геноцид в Европа. Казват, че самоубийството на дъщеря му Ана Младич  с личния му пистолет пречупва и обърква психиката на генерала, чието име завинаги ще остане в списъка на най-големите злодеи в света. Мъката от смъртта на собственото дете ще накара генерала да причини същото и на хиляди други родители, избивайки безмилостно децата им - сякаш това може да му върне дъщерята или да приглуши жестоката болка от нейната загуба. Днес никой не иска да си спомня за Сребреница. Нито в Сърбия, нито в Босна и Херцеговина. Едно страшно "Защо", обаче винаги ще тежи допълнително сред тишината на гробовете и в очите на останалите живи.

Градът се е сгушил в долина между Динарските Алпи. Пет планини: Белашница, Игман, Яхорина, Требевич и Трескавица, обграждат града, през който преминава  и го дели на две и река Миляцка.
Ако направите малка разходка ще видите и Латинския мост, където е убит австро-унгарският престолонаследник Франц Фердинад, чиято смърт става причина за избухването на Първата Световна война. Изобщо Сараево има някакъв странен ореол на град в който се раждат и създават поводи за кръвопролития. Ако има кастинг за най-кървав европейски  град, то първото място със сигурност би се паднало на Сараево. Защото 20-ти век със сигурност започва и завършва тук-от фаталния изстрел на 28-ми юни 1914 година и краят му на 14-ти декември 1995 година с Дейтънското споразумение. Десет милиона загинали военни, девет милиона загинали цивилни от страна на Централните сили и Антантата, 20 милиона ранени  и 360 милиарда долара икономически загуби?!? Това е равносметката от една война, която избухва като недоразумение. Една война, която не носи никакъв голям залог, нито някакъв смисъл. Дали бъдещето няма да замете и случилото се години по-късно в Сараево и Сребреница? Никой не знае.  Според мен днес загубите са огромни - погубени човешки животи, загубена икономическа инерция, липса на конкурентноспособност в икономическия сектор сред бившите Югославски републики и най-вече, загуба на вътрешно равновесие. Днес настоящето наднича от многобройните джамии, които стават все повече.

Мечтата за Югославия е вече само една носталгична романтика и утопична идея в която не вярват дори живите потомци на сараевския стрелец Гаврило Принцип. След атентата Гаврило е изпратен в крепостта затвор Терезин, в която две десетилетия по-късно нацисти ще измъчват евреи.  Както писах, човечеството никога не взема поуки от своите грешки и повтаря в бъдещето злодеянията от миналото си .

Влизаме в Сараево по добре поддържан път. Кулата "Аваз туист", която ми направи впечатление, е разположена в новия бизнес район и до неотдавна е считана за най-високата сграда на Балканския полуостров. Редът днес е променен и тя се явява на четвърто място. Сградата има 41 етажа, 38 асансьора, а с панорамния такъв може да се изкачите до кафенето на 35 етаж и да разгледате панорамата която се открива от него към града. Помолих шофьора да спре буквално на пътното платно за да снимам небостъргача. До него се намират луксозен хотел и посолството на САЩ, където трябваше да съобщим за пристигането си.

Като цяло, не мога да кажа,че Сараево ми хареса. Освен явните следи от войната, надупчени фасади и грозно зеещи ями в някои части на града, повечето сгради бяха мрачни и сиви. Двадесет години след Дейтънското споразумение, хора и сгради са белязани все още от тежкото и мрачно минало на войната и обсадата, и то не иска или трудно ще си отиде. Само един жилищен блок беше оцветен във весели цветове, но то беше за да се прикрият грозните следи от войната и обсадата.

Тази историческа  сграда съвсем явно се нуждае от възстановяване. Държавата е бедна и разчита на международни организации и частни фондации.

Сараево е по-интересен в старата си част, за разлика от монотонните сгради на новите застроени райони. Когато видях за първи път чаршията, както я наричат местните помислих, че съм попаднала в Ориента, а не в центъра на Европа.



Това е моя снимка на чаршията в Одрин

а това е чаршията в Сараево и нейния символ Сараевския себил - кладенец.Поверието гласи, че ако измиеш ръцете си веднъж в чешмата  до  него, ще се върнеш един ден отново тук.

Началото на чаршията. Цяло предизвикателство е да се намери свободно място за паркиране. Местата определени за паркинг са по-далече и никак не са удобни.

Известният османски пътешественик  Евлия Челеби описва  така Сараевската Баш чаршия в пътеписите си: „Чаршията има хиляда и осемдесет дюкяна, които са пример за хубост. Самата чаршия е много прилична и е изградена по план...“

Голямо земетресение и пожар в миналото намалява броя на дюкяните и гостилничките , но въпреки това, башчаршията оцелява и до днес като една от главните атракции на Сараево.

В тесните  и улички  има множество дюкянчета на занаятчии, които продават своята стока, която създават пред очите на минувачи и купувачи.

От този занаятчия купих  за подаръци много от направените от него малки лъжички за кафе и чай. Филигранната им изработка беше майсторска и прецизна. Поговорихме си с този сърдечен и добронамерен човек и той се зарадва, че част от създаденото от него ще отиде при хора от далечни земи.

 

От малките ресторантчета и гостилници се носи миризмата на сръбските „чебапчици“, малки и  вкусни кебапчета, които се поднасят на порции по желание от седем или десет в джоб от тънка питка и с йогурт за топене. Няма как да не седнете и да не опитате този и още други специалитети.

От други заведения се носи миризма на наргиле и ароматно босненско шербет кафе, приготвено на жар. Поднесено с чаша вода е задължителен ритуал за почване на деня на местните и на гостите на града.Не правете грешката пред местните да го наречете турско кафе, или да го сравнявате с него. Много са обидчиви на тази тема. Босненското кафе има по-дебела пяна, по-горчиво е  и  по-силно в сравнение с турското кафе.

За тези, които са нямали време да седнат на сладки приказки, предприемчиви майстори на сладки и солени закуски и кафе са обикаляли с колички и са обслужвали на място в дюкяните им продавачите, занаятчиите и техните клиенти. Днес тези сергии, някои от които наподобяват малки къщички, служат само като атракция, която туристите обичат да снимат.

Чаршията е най-много посещаваната забележителност в града. Ежедневно тук се изсипват туристи от различни краища на света.

Признавам че нямах сили да отида да видя и снимам гроба на двама юноши станали символ на Сараево- сърбина Бошко и мюсюлманката Адмира. Достатъчно разстроена се почувствах, докато ми разказваха историята на техния живот и голямата Любов в нея. Казват че за да могат да стрелят един срещу друг, хората трябва да се мразят. Не мога да проумея, как можеш тогава да стреляш срещу човек, който не познаваш, още повече ако е от твоята вяра и народ. Защото сърбина Бошко е застрелян от сръбски снайперист, както се предполага години по-късно от паравоенното формирование "Шева". Днес двамата влюбени са се прегърнали в общ гроб. Нямам сили да снимам и кървавите рози на Сараево. Защото не искам всичко това да е моят спомен от този град. Войната винаги е изобилие от смазващи човешката психика неща. Не знам дали оцелелите хора в Сараево, без значение на етнос и вероизповедание, някога ще намерят терапията, която ще ги излекува от преживения ужас. Защото физическата рана може да се излекува. Докато при душевната не винаги е така. Все нещо ще върне спомена - песен, стих, реплика, или случка. Трудно е да се върне човек към нормалния живот.
По чисто географски смисъл тук става въпрос за "сараевски синдром". Остава една надежда и тя е травмата, да остане в миналото от историята на тези хора и този град - една осъзната история и на случилото се в Сребреница и това да не бъде заметено под килима, а да бъде пример, какво не трябва да се допуска и случва в бъдещето.

Чаршията на Сараево е пълна с хора и гълъби. Толкова много гълъби на едно място, съм виждала само на площада "Сан Марко" във Венеция.

Снимах с удоволствие гълъбите и хората. В този момент камбаните на църквите разлюшкваха студения ден, а песента на мюезина призоваваше правоверните за молитва. Този човек делеше залъка си хляб с  гълъбите, а очите на децата излъчваха невинност и те, малки сърби и бошняци играеха и се смееха заедно. Тогава в съзнанието ми изплува Гълъбът на Пикасо и семантиката натоварена с изобразяването на тази птица.
Искам спомена ми от тази страна и този град да бъде това - играещите на площада на чаршията деца и гълъбите сред тях. ...и разбира се пожеланието и надеждата, никога повече децата и хората в този край да не чуват плача на майките и жените  си, дебненето от  снайперисти и свистенето на куршуми, които убиват, да не виждат река, която влачи трупове,  щикове, които потъват в плътта на хора и китни поляни превърнати в масови гробища.

И ако някога, някой напише приказка за страшния спомен на случилото се в този град, тя да започва така : "Това се случи  много отдавна, преди векове..."

Драги приятели и читатели, публикациите и снимките в този блог са обект на авторско право. Всяко препубликуване, копиране в блог, форум, на хартиен носител, или по някакаъв друг начин, използване на текста и снимките без моето изрично разрешение и без да бъде цитиран източника, е нарушение на Закона за авторското право.

Изворът на река Арда и гробът на магарето на Настрадин Ходжа

Родопа планина, най-добре е описана от българския писател Николай Хайтов. Не се сещам за нещо от неговото творчество, което да не е свързано с планината, нейните обитатели, природата и неговите чудни преживелици."Сухи габрища, бели камънаци и рунтави черни борики, където съм прекарал в лов на яребици цялото си блажено детство" -  " Моята стая" - от "Избрани есета", Н.Хайтов. Настроения, изразени в цветове и звуци-това е Родопа,  нежна закрилница, ласкава като любовница и предана като съпруга.

  Обичам и харесвам тази българска планина и много преди да реша и  да закупя свое местенце там, обикалях и се възхищавах на нейната красота и величие. Един от маршрутите, които отдавна бях планирала беше извора на река Арда. 
Бях чувала за малкото изворче под едно вековно дърво, което дава началото на най-голямата река в Родопите и вторият по големина приток на река Марица след река Тунджа. По пътя и в нея се вливат по-малки реки, които я наливат със сила и мощ. В един пролетен ден решихме с моята половинка, че вече е дошло времето да видим началото на тази река.  По течението на реката са разположени около 50 населени места в България и 9 в съседна Гърция. Достигнахме до така наречената столица на Родопа планина - град Смолян. Той беше наша изходна точка за много пътешествия в планината, познавахме го добре и затова без да губим време завихме надясно от  централния път и поехме към поречието на река Арда. Бяхме решили да отделим няколко дни за отмора и почивка и предварително бяхме резервирали няколко нощувки в едно дивно местенце, наречено "Дядова ряка" Обадихме се на собственика и той почти през цялото време ни напътстваше и обясняваше пътя по който трябваше да минем. Стигнахме до село Арда. Разположено е в неголяма китна долина по горното течение на реката, чието име носи. Селото не е голямо, но има развит селски  и планински туризъм. Местните хора са приветливи и услужливи. Много от тях дават стаи под наем за туристи и гости на селото. В центъра има спретната малка кръчмичка в която ни нагостиха с вкусни родопски специалитети. Решихме да се поразходим из селото и да направим снимки. 
На места могат да се видят запазени много от едновремешните тепавици.  Наричат ги още батан или валявица.

Работната част представлява дървено корито направено от големи греди, издълбани от вътрешната страна  във формата на обърнат пресечен конус  с преливници в горния край (вместимост над 3000 литра), в който мощна струя студена  вода се влива странично под определен ъгъл. Струята се прехваща от бързотечащи планински чисти реки чрез дървени канали, наречени ръкави или отводи, водещи до валявицата. Точно преди да достигне до коритото, водата преминава през съсредоточители (ускорители), които завъртат интензивно водата в барата и съответно обработваните изделия. Появилите се в резултат възходящи, низходящи и центробежни сили при пускането на водата развъртат тъканите в конуса, които извършват сложни движения нагоре и надолу. Прахоляците и замърсеното  се отмиват с водата през преливниците. Не се употребяват никакви перилни препарати за да не избелеят цветовете на чудните родопски черги и одеяла.

В днешно време все още се срещат тепавици. Тази, която ние заснехме обаче, вече не се използва по предназначение. Стоеше пуста и край нея не се чуват женски смях и закачки. Беше атракция само за туристите. Местните, тези, които бяха останали да живеят тук, бяха намерили по-модерни начини да облекчават домакинския труд, а младите, които бяха заминали в големите градове в търсене на препитание, вече не се интересуваха от тези неща. Халищата все по рядко украсяват домовете изместени от китайските и турските индустриално произведени килими.  Онези китни, импровизирани ръчно изтъкани изделия, които превръщаха цветовете в очарователен хаос изключил строгите геометрични форми и които не строяваха цветовете в карета, овали, триъгълници, вече можеха да се видят само в етнографските комплекси или малко в  къщите на родопчани, които бавно бяха превземани от модните тенденции на 21-ви век.
След тази малка почивка, която си дадохме отново поехме на път. Продължихме за следващото село Горна Арда и през цялото време внимавахме да не изтървем отбивката за махала Билянска. Отбихме се вляво от централния удобен път и поехме по страничен не много удобен и уреден път. Имаше две табелки, които указваха пътя за "Дядова ряка" и за махалата. Малко се измъчихме по лошия път и аз през цялото време се питах "Какво ще стане и как ще се разминем, ако насреща ни се зададе кола или  камион ?" 
Това изпитание ни се размина и след около километър и нещо се озовахме на едно неголямо по-широко място. Около него имаше една две къщи за гости, които видно по паркираните коли бяха пълни. Свързахме се с нашия домакин и не след дълго, той дойде със своя джип. Прехвърлихме багажа си в него и оставяйки нашата кола  на паркинга, поехме по път достоен за планински офроуд нагоре към неговата къща за гости. За тези, които предпочитат да стигнат пеша до извора на река Арда, една табелка поставена в дясно от импровизирания паркинг, посочваше пътя нагоре. Разстоянието е около три километра и постепенно черния горски път преминава в пътека. Маршрута не е труден, но нашите планове за почивка бяха други. Скоро стигнахме и  до къщата за гости "Дядова ряка".

 Природата беше уникална. Тишина, спокойствие, на полянката пасяха няколко коня, които домакините, баща и син предлагаха като атракция за езда до изворите на река Арда. Навярно се досещата ,че ние приехме с удоволствие да участваме в  това приключение.

В ниската част на къщата досами нея имаше малък рибарник и вътре плуваха пъстърви. Две от тях щяха да бъдат нашата вечеря.

Бяхме единствените гости в момента и цялото внимание на домакините беше към нас. Настанихме се в избрана от нас стая в която имаше всички удобства. Баня, тоалетна, удобно легло и разбира се, невероятна гледка от прозореца ни към планината. Имахме чувството, че ще спим на нейния връх, нещо като в люлка между небето и планината.

Починахме си малко, взехме по един освежителен душ и нетърпеливи слезнахме долу в механата. На дългата дървена маса ни чакаше вече опечената на жар пъстърва, родопски млин, дъхав хляб, който нямаше нищо общо с тестените заводски изделия, салата и по наше желание червено вино. Не знам дали от дългия път или от чистия въздух, но си изядохме всичко с голям апетит. После взехме чашите с дъхавото вино и седнахме отвън на верандата. На сладки приказки с любезния  домакин времето мина неусетно. Тъмнината бавно превземаше планинските върхове. Домакина запали камината и сякаш стана  още по- уютно. Четирикраките и пернатите май също заспиваха заедно с планината и не се чуваха повече никакви звуци от близо и далеч. Малко преди да седнем на масата, стопанина закара конете да нощуват в тяхното си място, а единия от тях май хич не искаше си ляга и се опитваше да ни прави компания отблизо.

Загледах се в потъващите в тъмнина върхове. Стройни, величествени, повечето без име. Последните лъчи на слънцето огряваха тях, а на сутринта първо тях целуваха и събуждаха за новия ден. Имаш чувството, че дневното светило се върти  все над тая поляна и над тия върхове. Дъждовете май,  и те се препъваха в тях. Късно след като вече се бяхме потопили в обятията на Морфей, чувах как дъждът ромоли тихо. Сякаш искаше да измие чукарите и дърветата и да ги подготви да посрещнат чисти и спретнати целувките на слънцето. Спахме непробудно. Имам чувството, че една от тайните на дълголетието на хората в тази планина, освен чистата храна, е и спокойствието. Човек, който живее в забързания ритъм на пренаселения град знае най-добре това и най-добре може да го разбере и оцени. Единия от домакините беше седнал на едно дърво на полянката пред къщата и търпеливо ни чакаше да се събудим. Няма клаксони, няма аларми на часовници и телефони, за къде да бързаме? Денят беше пред нас и предимството да встъпим в него бодри и отпочинали беше най-важното.

  Бях си поръчала за закуска нещо нетрадиционно-печени на жар картофи и козя  бърканица - млечна напитка подобна на айряна. Напитката има и други наименования, като мътеница например.  Приготвянето и е цяло изкуство. Издоява се млякото. То не се вари. Слага се на студено и тъмно място. В него не се слага никаква закваска. То само се подквасва. После се слага в дървен съд и се бие с дървено бутало. Отделя се маслото и останалото мляко се пие.

Закусихме и вече бяхме готови за прехода до извора на река Арда. Както казах, решихме да използваме коне. Качихме се на високото, където беше построена малка къщичка наречена "чакалото". Там под навеса бяха седлата и ни чакаха конете.

Домакина ни ги оседла и скоро поехме по пътеката, която водеше към извора.

Маркировка нямаше, но пък имахме предимството да имаме собствен гид, който добре познаваше всяко кътче от тази част на планината. Той ни разказваше интересни неща за този край и хората там. Преди години беше решил да създаде тази къща за гости на собствения си имот и беше предал този вид "бизнес" на сина си. В начинанието се включваше и съпругата му, чието дело бяха прекрасните гозби с които ни гостиха. Видях само веднъж жената и останах очарована. Тиха и скромна, емоционалната и сфера беше препълнена с доброта, отзивчивост, търпение и внимание към семейството и гостите . Дните, нощите и годините й бяха протичали в тази планина, където се беше родила и където бе родила своя син. Радваше се за него, че беше решил да остане в родния си край и се стараеше да му помага с каквото може и за каквото и бяха останали сили. Някогашната и красота беше оставила бледи  следи по лицето и сякаш възкръсваше в кичените халища, които бяха излезли изпод ръцете и и сега украсяваха миндерите на кьошка, където блажено се отпускаха уморените им гости.
Неусетно стигнахме до една широка поляна. Водача ни помогна да слезем от конете и ги заведе да почиват в специално място.

Поляната беше просторна и добре уредена за пикници, които явно често се организираха тук.

Интересното горско "барче" На който му беше останало питие  или нещо консервирано , го оставя в него и така всеки може да хапне и се подкрепи , ако е пропуснал да си донесе свое.

 Ние бяхме закусили добре и не се възползвахме от  съдържанието на "барчето", но не пропуснахме възможността да седнем и да починем за малко на това хубаво място.

 Решихме да се разходим малко по-нагоре в планината. Водача ни предупреди да следваме маркировката  по дърветата и да внимаваме да не се озовем в Гърция. Тук граничен   пункт няма. Това е "границата "

 Зад камъка , вече беше Гърция. Чувахме в далечината човешки  гласове и шумът на бензинови  триони.

Разходихме се малко из гората. Не пропуснах да снимам и интересна гъба. Не разпознавам различните представители на това биологично царство еукариотни организми  и поради тази причина не ги бера. Предпочитам да ги виждам в естествената им среда.

След тази кратка разходка се завърнахме отново на голямата поляна за да видим и целта на  нашето пътешествие до тук- извора на река Арда.

В пазвата на едно голямо  и старо буково дърво се "крие" едно малко изворче и то дава началото на река Арда. Със всяка стъпка изворчето набира скорост и смело се отправя надолу .

Към него се вливат безброй малки безимени  поточета, захранвани от топенето на снеговете и безброй малки рекички, всички за да съберат силите си  и да станат част от  една от
 най-големите реки в България. Нашият водач ни подаде манерка и ние си напълнихме вода от малкото изворче. Водата е чиста и носи вкусът на нещо истинско,без примесите от химикали, които чистят питейна вода в населените места. Постояхме още малко. Просто не ни се тръгваше от този оазис на истинската природа.

 Като се оглеждахме наоколо пред очите ни попадна интересна гледка. Отидохме по-наблизо и какво видяхме:

Ха сега, де ?! Що за "чудо"? Какво е правил тук турския хуморист ? Приказките разправят, че той имал не едно, а девет магарета и те се споменават в срещата му с друг легендарен български зевзек, Хитър Петър. Историците казват, че Настрадин  получава образованието си в град Коня, което ще рече, че прочутият хуморист е суфи. Със своето поведение и реакции в повечето ситуации, този мъдър човек е карал хората да преосмислят  в голяма степен светогледа си  и поведението си в социума. През османския период Настрадин  ходжа бил много известен из гръцките и българските земи. Разкази за него има и във фолклора на много други народи. Това е ярко  доказателство, че за мъдростта,  не съществуват териториални, времеви и етнически граници - тя намира своите  неведоми пътища, за  да достигне до част от хората и да остане в духовната съкровищница на света.
Откъде идваме и къде отиваме
Един ден при Настрадин ходжа се отбил притеснен човек да го пита за нещо, което го мъчи.
– Молла Настрадин, как изглежда мястото, от което ние, хората, идваме, и мястото, на което отиваме?
– Ами... Тия места са едно от друго по-страшни – осведомил го Настрадин ходжа.
– Какво имаш предвид? – поискал да знае човекът.
– Там, където човек се появява като новороден, той плаче, а когато някой човек трябва да отиде на другото място, всички плачат.

Малко известен е факта, че 1996 – 1997 г. е обявена от ЮНЕСКО за международна година на Настрадин Ходжа.
Имахме голям късмет през този ден. Времето беше чудесно и можахме да видим, и се насладим на толкова много неща в този невероятен планински край. Качихме се на конете и бавно поехме по обратния път.  Пристигнахме уморени, но весели и щастливи от това планинско приключение. Домакините ни чакаха с вкусен родопски клин и пататник . След кратка почивка отново се разходихме из местността и направихме снимки. Вечерта хапнахме агнешко и отново седнахме на външната веранда. Гледахме замислено планината и си мислехме, колко съдби е държала и държи в ръцете си. Колко щастие, драми  и разнолик живот, които изкачат от някой куплет на стих превърнат в песен. Един необятно красив свят от вълшебства, загадки, любов, музика и аромат на бор, които задължително трябва да влезнат в листата на вашите планове за пътешествия. Няма да съжалявате нито за миг. Бяхме там и го твърдим.

----------------------------------------------------------------------------------------------


 Драги приятели и читатели, публикациите и снимките в този блог са обект на авторско право. Всяко препубликуване, копиране в блог, форум, на хартиен носител, или по някакъв друг начин, използване на текста и снимките без моето изрично разрешение и без да бъде цитиран източника, е нарушение на Закона за авторското право.