Корида - фиеста или кървава драма

Таксито ни пълзи едва едва по задръстените улици на Мадрид. Улучили сме час пик в столицата на Испания. Сигурно сме едни от малкото хора, попаднали в този автомобилен поток, които изобщо не са изнервени от ситуацията, която се повтаря всеки ден в часовете между 17 до 19 . Използваме възможността да разгледаме града докато пътуваме към Пласа де торос де Лас Вентас. Мадрид е сравнително млада столица на Испания. Заслугата е на крал Филип Втори, който решава да установи тук своя двор. 

 

 

Статията е платена и можете да я прочетете тук:
https://www.patreon.com/c/t_phantom 

Време за разхвърляне камъни, и време за събиране камъни. Камъните на поета

 

 

 

В една от най-мъдрите книги в Библията - Еклесиаст, която се приписва на цар Соломон е написано :

 Има време за всяко нещо, И срок за всяка работа под небето:  

Време за раждане, и време за умиране; Време за насаждане, и време за изкореняване насаденото;

 Време за убиване, и време за изцеляване; Време за събаряне, и време за градене;

 Време за плачене, и време за смеене;

 Време за жалеене, и време за ликуване; 

 Време за разхвърляне камъни, и време за събиране камъни; Време за прегръщане, и време за въздържане от прегръщането;

Признавам, че когато прочетох историята на българския поет Борис Христов си спомних точно тези думи. Стана ми интересно какви са мотивите един творец да откаже висока правителствена награда. Ненатрапчиво, деликатно и обрано, без да вдига шум в медиите около своята личност и своето решение. Намерих и прочетох стиховете му, но едно нещо написано от него направо ме разтърси :

"Вдигнеш ли ръка, за да погалиш, разместваш въздуха на цялата Вселена". 

Реших че на всяка цена трябва да посетя село Лещен, Гоцеделчевско в което той се е установил да живее заедно със съпругата си - художничка. Предварително искам да поясня, нямам намерение и няма да правя словесен портрет на поета. Сигурна съм, че няма как да изчерпиш образа на жив човек в няколко щрихи. Докато е на тази земя, човек се развива непрекъснато, винаги има какво да каже, макар и без думи стига човек да има сетива да улови това. Моят разказ ще бъдат моите снимки, които направих в дома на поета.

Пътят, който води до малкото родопско селце Лещен е стръмен, тесен, с остри завои. Къщите са вековни, разхвърляни на няколко хълма.

 Някои от тях са реставрирани и превърнати в къщи за гости. Много зеят празни и занемарени, заложници на няколко поколения несговорчиви наследници. Други се рушат и скоро ще се сринат със земята - живота от тях си е отишъл заедно със смъртта на последните стопани. Единствената атракция, която изкача от туристическите справочници е Глинената къща, която се намира на една височина в селото. Докато пиехме кафе и си купувахме местни продукти в единствения магазин в селото, разбрахме, че всъщност къщата е каменна, но отвън измазана с глина. Този който я построил сега се подвизавал из други места в желание да усвоява евросредства за направата на екоселища. Не искам да коментирам информация, която не съм проверила, но така или иначе тази къща изобщо не беше в плановете ми за посещение в Лещен. Стряскащата информация която прочетох е че селото има всичко на всичко 12 души жители. Това се променя единствено през лятото, когато привлечени от природата тук, отсядат много туристи. 

Подминах малкия център на селото и продължих нагоре по пътя. В ляво една каменна ограда и един надпис показваха центъра на моя интерес в селото - къщата и галерията  на поета Борис Христов.

 

Каменни стъпала водят надолу към неголяма къща, която поета е избрал да живее далеч от суетата, празнословието и нищонезначенето на изговорени от някои човеци думи. Макар и в средата на зимния сезон, мястото е пъстро и шарено разположено на склон, който улавя всеки един слънчев лъч. Представям си какво представлява през пролетта и лятото, потънало в красотата на багрите и миризмата на лавандулата, която беше пръсната от двете страни на пътеката. Грижливата ръка на стопаните беше събрала в малки цветни торбички нежния лилав цвят и закачени на различни места из галерията те излъчваха дъхавия мирис на лято. Слизам бавно по пътеката надолу.

Досами вратата на къщата - ниска маса от голяма каменна плоча и една композиция от камъни - за да напомни кой е "Бащата на яйцето"... или

Това ли си представях аз, когато малък,
размахал стръкче лук из прахоляка,
търкалях слънцето като яйце... и лягах
да спя до него в дупката на мрака.

"Библейски мотив"

 Вратата на къщата се отваря и от нея излиза Поетът. Обяснявам защо съм дошла и той с жест ми посочва галерията, която представлява една стая. Сякаш ми казва, че това е което трябва да видя. Не задавам повече въпроси, а той взима няколко цепиници дърва и се прибира в къщата си, оставяйки ме сама да разглеждам. Немногословност, която казва много.

Малката сграда в двора на къщата, която представлява галерията.

Но ти събра каквото е останало от капналото тяло
и се измъкна към дома под слънчевата наковалня.

Издухал пепелта от сламената шапка на главата,
потъна в сянката на свойте думи - тишината.

 "Сърдечен удар" 

Върти ни живота под жаркото слънце
                        и трием нозе от горещия камък...
Но щом вечерта от небето се спусне,
                        ще взема тромпета и ще седна на прага.

Стига край тия стени съм се лутал
                        като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
                        тишината - само викът да остане.

"Вечерен тромпет"

 

"Виж тази птичка на покрива" - ми каза Поета. Улисана да снимам каменните композиции щях да я пропусна. Обясни ми че я намерили нейде из дворовете - метална, някога, когато в селото имало живот пазели с нея овошките да не ги кълват топлокръвните и подобни. Поета я беше заселил на покрива на своята малка галерия, за да не се изгуби, да не изгние и да не се затрие. Беше й дал втори шанс да посреща слънцето сред цветя, които сами се бяха посели там като зрънца изпуснати от нечия човчица.

 

Аз ще падна в калта – но в ръката със цвете.
А когато смъртта с безмоторната своя машина ме вземе,
ще те чакам на последния етаж на небето…
И оттам ще решиме накъде да поемем.

"Нощем"

 

Върти ни живота под жаркото слънце
                        и трием нозе от горещия камък...
Но щом вечерта от небето се спусне,
                        ще взема тромпета и ще седна на прага.

 "Вечерен Тромпет"
 

Огнището на двора.
 

Галерията. И разбира се тромпета

Трябва да свиря в глухата вечер,
                        докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
                        Или на някой архангел невидим.

 "Вечерен тромпет"

Каквото съществува е станало вече; И каквото ще стане е станало вече; И Бог издирва наново онова, което е било оттласнато.

 Еклесиаст

В Мианмар на върха Кяиктйо се намира златен камък. Той се крепи върху скала противодействайки на гравитацията. Според легендата, под скалата се намира кичур коса от Буда. Не попитах Поета какво крие пазвата на неговия златен камък - сигурно зрънце живот, който ще разцъфне след нас. 

Видях, прочее, че за човека няма по-добро, Освен да се радва в делата си; Защото това е делът му; Понеже кой ще го възвърне надире за да види Онова, което ще бъде подир него?

 Еклесиаст

Обходих света и се върнах с обувки протрити
в тревата, погълнала всичко на двора –
нейната мелница беше измляла стените,
добрите роднини и кокалестия орех…

Живях като бог и животно из нощните
градове и безумни световни пристанища,
но залутан далеч от семейното гробище,
аз съм един Одисей, вързан за мачтата.

"Блудният син"

Отдавна тръгнах аз, за да настигна пощальона –
да го попитам кой от края на света ме вика,
да разбера защо, когато хвана щастието, то се рони…
Едва тогава ще се спра и ще отворя плика.

Но да вървим сега, надеждо моя, и да минем
по моста – след талигата на старата луна двурога.
Да стигнем края на земята и да скочим от трамплина.
И ако трябва, да почукаме на портите на бога.

"Затворено писмо"

Даже камъкът бял в прежълтелия август
се отмести – под него бе ключа.
Аз почуках с бастуна си и видях, че това е
ослепялото от очакване куче.

"Блудният син"

Да подредиме масата и след това да го оставим.
Да го почакаме с търпение и нежност зад тезгяха –
той спи сега и с бога на съня навярно се сражава
или пък гледа в дупката, която неговите сълзи издълбаха.

"Човекът в ъгъла"

 

Ще бъда мишката - с мишлетата ще тичам
до премаляване покрай стените на затвора.
Или глухарчето, което през една тръбичка
се вслушва в болките на цялата природа.

Или пък - думата, която върху камъка ме чака
(смъртта на думите не може да надвие...)
Аз чувам как расте костта на моето глухарче.
А някой ден дано да чуете и вие.

"Кост от глухарче"

Поетът ми каза, че това е любимата му снимка. Видял я в някакво холандско списание. Направил си ксерокопие. После я сложил в рамка. Така стоеше на видно място в галерията. "Виж стъпалата им" - ми каза той. В съзнанието ми изплува една песен:

Вървят ли двама на дълъг път
и път да няма не ще се спрат.
Ще бродят близки по таз земя,
ах, как не искам да съм сама.

 Делят ли двама една съдба,
допрат ли рамо в една борба,
ще легнат чисти във таз земя,

Вървят ли двама на дълъг път и път да няма не ще се спрат. Ще бродят близки по таз земя

Още на: https://textove.com/mariya-neykova-varvyat-li-dvama-tekst
Благодариние на textove.com

Вървят ли двама на дълъг път и път да няма не ще се спрат. Ще бродят близки по таз земя

Още на: https://textove.com/mariya-neykova-varvyat-li-dvama-tekst
Благодариние на textove.com

Вървят ли двама на дълъг път и път да няма не ще се спрат. Ще бродят близки по таз земя

Още на: https://textove.com/mariya-neykova-varvyat-li-dvama-tekst
Благодариние на textove.com

по стихове на Мария Нейкова

Творческото ателие на Поета. Мястото където камъните стават думи.

Накъде гледат очите на старата къща? 

Но господ погледна с окото си влажно
към хълма, където светеше кръста...
И докато мислеше какво да ми каже,
изтече на капки между моите пръсти.

Той има белег на челото си и сяда винаги на края.
Дори когато е висок, самотният човек е малък.

Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.

Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че иска тя да бъде с грива.

Докато другите крещят или говорят за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.

Но ако пише стихове, той непременно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...

Той има дом и топла супа, но е толкова затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.

И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, но няма да се моли.

В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
за да научиш, трябва много вино с него да изпиеш...

Тъй както си върви с петно на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва изведнъж като мънисто.

В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

"Самотният човек"

Кажи ми, Исусе, ти, който остави
юдейското стадо на хълма да плаче
и пусна след злия разбойник Варава
в рая да влизат деца и палачи,

защо от калта до небето разпъваш
човека и в звездния огън го пържиш,
а добрата вдовица земя си превърнал
в огромна сушилня за сълзи!..

Аз не съм ясновидец, но чувам
с ушите на моята българска кожа
тръбата на страшния съд да надуваш
и да опира в костта острието на ножа.

Кажи ми защо като фокусник криеш
в джоба прокъсан на тъмната бездна
ръката, която се готви да стрие
кръвта ни на прах и оттук да изчезнем.

"Знак от небето"

И припаднал накрая в дивия бурен,
плаках тайно от гняв и обида -
извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш - няма кой да го види.

"Стената"

Както поникват рогцата на ярето,
така и у мене тъгата напираше,
защото един е вкуса на трохите от старото
слънце, които денем събираме.

Човекът навсякъде чака сутрин за млякото
и мъкне страха от смъртта като раница –
на моето рамо отчаяно плакаха
и бедни щастливци, и богати удавници…

"Блудният син"

..живота
за малко ни е даден - само да извикаш...

Двама по двама под горещата шапка
на слънцето цял ден се скитаме,
с вечното наше тъжно очакване
на провинциални мислители.

"Тъга"

Тръгвам си по пътеката нагоре, а Поетът вече се е прибрал в дома си - намерил своята спокойна обител, далеч от суетата и крясъка на времето. Не е нужно някой да ти обяснява защо Борис Христов е предпочел да се оттегли на върха на своята слава, тогава, когато хората жадно търсят да прочетат словото му. 

Малкото време в неговото скромно убежище и неговите стихове  ми дават представата защо никога няма да бъде поръчков поет, защо никой и нищо няма да отнеме свободата му, защо няма да премоделират стиховете му, защо няма да го политизират, защо няма да позволи да го цензурират и да го смачкат. 

 

И аз реших да ида при поетите тогава
и там да угася главата си запалена…
Но черните овце живеят настрани от стадото –
не искат те да ги дои стопанина.

"Библейски мотив"

 

VIVAT Поете !

Драги приятели и читатели, публикациите и   снимките в този блог са обект на авторско право. Всяко препубликуване, копиране в блог, форум, на хартиен носител, или по някакъв друг начин, използване на текста и снимките без моето изрично разрешение и без да бъде цитиран източника, е нарушение на Закона за авторското право.

В публикацията са цитирани стихове на поета Борис Христов, а снимките са направени в неговия дом с негово разрешение.

Гелина. Бела съм, бела, юначе

 

Бела съм, бела, юначе

Бела съм, бела, юначе,

цела съм светан йогрела.

Един бе Карлък останал

и той не щеше остана, 

ам беше в могла потънал.

В моглона нищо немаше,

сал едно вакло овчарче. 

и едно бело момиче.

Родопска народна  песен.

В една ранна зимна утрин поехме към един отдавна набелязан маршрут, който заради пандемията Ковид отлягаше почти три години в плановете ни. Движени от непреодолимо любопитство нашата цел беше едно малко родопско селце - Рибново. Един вирус никога няма да ме напусне и това е вируса на пътешествията, странстванията из непознати, близки и далечни места, опознаването на хора, обичаи и древни ритуали, запазени в паметта или живота на някои етноси днес. С едно кликване на мишката можете да получите подробна информация за малкото шарено селце, скътано в Родопа планина, затова няма да изпадам в подробности. Основното население на селото са помаци, които изповядват Ислям. Всяка една религия показва пътя на своите последователи към щастието, успешния семеен живот, отношенията между хората. Колкото и да търсих не намерих в Исляма да е описан ритуала "гелина", заради който поехме по стръмните пътища на планината, които отделяха Рибново и няколко други селца от забързания живот долу в големите градове. Зимата е най-оживения период в социалния живот на общността, която е много задружна, сплотена и ревниво крие ежедневието си от останалия свят. Зимата е сезона в който празнуват сюнети, годежи, сватби. Шарени, пищни, многолюдни.

Сините  и черните престилки  от местните носии са знак, че жените са омъжени.

  Време на заслужен отдих след напрегнатия труд на полето. Това е и времето в което от чужбина се прибират и гурбетчиите. Вече не само мъжете, и жените напролет тръгват към Испания, Франция или Германия. Това са хора за които трудът не е тегло или тегоба. Работливите им ръце нямат препитание в родината. Те са наемници и събират реколтата по чужди краища,  преживяват скромно и нерядко в оскъдица. Работят и пестят. Припечелените пари ще отидат за направата на дом, за обзавеждането му, за отглеждане на децата и за задомяването им. Гурбетчиите казват през стиснати зъби, че в далечните краища нито земята е по-добра и плодородна, нито небето по-топло, нито водата по-студена от родния край. Там обаче има политици, които явно мислят по-добре от собствените управници, които за толкова години демокрация не измислиха едно производство или поминък, който да помогне тези работливи хора да творят и съзиждат на родна земя.  Не са малко случаите в които някои не поглеждат назад. За няколко години усилна работа създават малък дребен бизнес в чужбина и се връщат колкото да изтеглят и семействата си там. След време очертанията на родното място ще избледнеят в паметта, а внуците и правнуците вече ще бъдат граждани на други държави. За други носталгията е силна и непреодолима. Връщат се и заработеното влагат в родния си край. Къщите в Рибново стават все по-големи и по-представителни. Повечето обаче са неизмазани отвън. Стоиш срещу една къща и сякаш виждаш един човешки живот пред себе си. Парите отиват за най-неотложните нужди. Тези, които имат пораснали деца за женене, ще се подготвят за сватбите, които тук изискват немалко средства. Още щом се роди момиче родителите й започват да й събират чеиз - всичко необходимо за нейния живот като домакиня в дома в който ще влезе като булка. Роди ли се момче, ще започне строеж на къща, защото обичаят е младоженеца да осигури дом на семейството, а момичето обзавеждането. Правила, които се спазват стриктно, макар и да струват усилен труд и на двете страни. Сватбата  която щяхме  да заснемем беше втората за сезона.  Направихме си резервация за нощувка в архитектурния резерват Ковачевица в къщата за гости "Кануш войвода" и бяхме готови да се впуснем в приключението.  Влязохме в Рибново минути преди зурните да писнат и да приканят жителите на селото за втория ден от сватбата.

 Селцето има една централна улица по която щеше да мине сватбената процесия и да се извият дългите хора. Посрещнаха ни любопитни и весели усмивки. Хората се радваха, когато някой отдаваше внимание на техните обичаи. Тук имаше и няколко екипа от български медии, които щяха да отразят обичая с който местните кандидатстваха за вписване в ЮНЕСКО. 

Улицата беше пълна с народ. Младите  събрани на групички любопитно оглеждаха останалите и весело ги коментираха. Преди години е било немислимо те да се събират и разговарят свободно. 

Винаги трябвало да има и придружител и това според местните било начин да се живее строго, спазвайки достойнство, мярка и морал, ограничен в рамките на религията. Двата лагера, моминският и ергенския, били винаги разделени, един срещу друг и никога размесени. Разбира се това не пречило между двете групички да се разменят многобройни погледи и намигвания, незабелязно да прехвърчат и искри, да пламват любови. В края на краищата момите и ергените получавали това за което идвали - първо харесване, първи любовни трепети и вълнения. Хващането на хорото било още по-особено. Момите и ергените не можели да се хващат директно за ръцете. Между тях винаги имало шерве /кърпичка/, която да бъде връзката между тях. Сега всичко е в миналото. Много от  младите момичета и момчета учат средно и висше образование в големите градове. 

Ползват активно интернет и са отворени към света и новостите в него. Те осъзнават много добре условностите на своята култура  и общност и отварят съзнанието си за възможността да същестуват и други възможности. Гурбета и учението в други градове внася нови познания. Младите научават езици, нови нрави, закони, придобиват умения и интересни професии. Всичко което са пропуснали техните родители, те усвояват и попиват настоящето извън границите на родната си география. Младоженците Джемал и Невсе са от тези млади хора, които спазват традициите не само защото искат да зарадват близките си, а защото така искат и самите те.

 

 Приятно е да видиш как младото поколение е запазило трепета на очакването, на надеждата, и новите времена и новите нрави не са погребали традициите. Много преди самата сватба двамата бяха направили годеж, или така наричания по тези краища главеж. Целта на главежа е да се покаже на всички, че двамата млади са си дали дума и оттук нататък при тях вече няма място за други. Момата ставала оглавница, а момчето оглавник. Като оглавници момчето и момичето ходят няколко месеца, в някои случаи и по-кратко. Периодът зависел от много причини. Най-често се изчаквал зимния сезон, който бил заслужен отдих и хората искали и храна за душите си. Тогава започват и сватбите. Разбира се самото тържество е крайната фаза на един процес, който започва почти от раждането на младоженците. Вдигането на къща и осигуряване на обзавеждането било задължение на родителите на младоженците. Това е моментът в който всички искат да покажат икономически просперитет, макар и зад него да стоят години тежък труд и усилия. Сватбата протича и в двата дни под открито небе, чеиза на момичето е изложен на показ пред цялото село и гостите за да видят всички какво и колко ще занесе в бъдещия си дом. В миналите времена чеизът се извозвал с коне до дома на младоженеца. Днес вече наемат камиони за тази цел. В домовете и на момичето и на момчето се нареждат богати и пищни трапези за да нагостят всеки един гост, дошъл да сподели радостта на семействата. По време на храненето майката на момичето дарява присъстващите - обикновенно кърпи или красиво извезани чорапи и терлици. Сватбеното тържество започва около обяд. Писък на зурни и биене на барабани оповестява началото на събитието. Улиците се изпълват с празнично пременени хора.

                        Традиционна носия от Рибново.

                        

  Това е времето в което жените да покажат новите си премени, а младите моми да направят своеобразния си дебют пред общността. Жените тук не само са красиви, те и се обличат красиво, пищно и бляскаво според представите за собствената местна мода. Тя е претърпяла няколко етапа на развитие с течение на времето. 

 

 Влагайки цялото си старание и любов при изработването на носията, местните жени изпитват чувство на гордост от тяхната уникалност и колорит. 

Дрехите са богато украсени със сърма и бляскави ширити. Шалварите са ушити от червен плат, обсипан обилно с пайети, изобразяващи различни фигури. Жените без значение на възраст носят на главата си бял яшмак стегнат над главата с ластик така че да прибира цялата коса.

Престилките са пъстри, шарени изтъкани с различни шарки и прикриват почти цялата снага на жената. 

Само възрастните жени бяха обули плетени вълнени чорапи извезани с шарки на глезените. Младите момичета носеха високи токчета като израз на новото, което навлизаше и в този край.

 Тези, които учат в други градове, вече се обличат модерно и слагат своите носии само в родното село и то на празници. Тук никоя жена не носи фередже, но без забрадка на главата не излиза навън.

 

 Беше приятно да отбележим, че тук не видяхме жени да се обличат като жените от арабския свят - дълги до петите горни дрехи и бяла забрадка омотана около главата по някакъв странен начин, която оставя открито само лицето. Това явление се наблюдава все по-често в големите градове и по-специално в ромските квартали, където хората притиснати от безработицата и безхаберието на безотговорни политици се люшкат от една посока в друга, и твърде често срещу заплащане стават проводници на чуждо влияние и течение в религията в собствената си родина. За чест на рибновлии не видяхме такова нещо тук. Интересно че мъжете за разлика от жените не бяха облечени в носии. Младоженеца и повечето мъже бяха в костюми, а останалите мъже в селото в дънки, якета и спортни обувки. Сякаш има негласно споразумение да не засенчват красотата и колорита на жените. Времето в този зимен ден е топло и слънчево и заедно с пъстрата хорска навалица сме свидетели на една своеобразна смесица от багри и красота - в природата, в облеклото, в обичаите и нравите на хората тук. Хванати за ръце, съпровождани от първата братовчедка на младоженеца, която изпълнява функцията носителка на булото на младоженката, шествието потегля от дома на младоженеца и съпроводено от оркестъра и множество народ, поема надолу към площада, където застанали начело, двамата млади ще поведат хорото. 

 

 

 Цялото село се е хванало на хорото. Красиво и живописно, ту бавно, ту бързо, то се вие по протежение на цялата улица,която отеснява и трудно се разминаваме с местните. 

Това красиво момиченце от сега дава заявка, че един ден и тя ще бъде гелина.

  Оркестърът спира за малко почивка, но веселбата продължава с диджей, който пее отпуснал глас в безумни височини, които нерядко звучат фалшиво. Кой обаче му обръща внимание в гълчавата.  В местния ресторант е сложена гощавката за всички останали гости на сватбата. Менюто е непретенциозно и тук няма куверти. Печено на скара месо, хляб, десерт приготвен от местните жени, най-често сиропирани баници и безалкохолни напитки. Алкохол не се предлага. Гостите даряват, хапват и стават отстъпвайки място на следващите. Всички се отправят към хорото и се хващат на него.

Тука от високото ергените оглеждат и коментират  момите на хорото.  

С настъпването на вечерта времето застудява. Хорото продължава, а младоженците и най-близките им се отправят към дома на младоженката, където тя ще стане "гелина". На този обичай се канят само жени, но сега вече и това е изменено. Желаещите да видят обичая са много. Екипи от много страни заснемат ритуала и на него вече присъстват и мъже. В този случай Джемал също не пропусна да види как  неговата Невсе става гелина и да запечата като спомен случващото се на телефона си. Изчакахме  с останалите гости да приготвят булката.

В моминската й стая я бяха сложили да легне на леглото и я бяха завили с пъстро меко одеало. Самият ритуал щеше да продължи около час и половина и на момичето трябваше да й бъде топло и удобно. В миналото само една две жени са можели да украсяват лицата на булките, но днес много млади момичета умеят това.

 Първоначално намазват лицето обилно с крем, който трябва да е с плътна консистенция и да не се разтапя лесно. Украсяването започва от бузите. 

С вещина  и майсторство двете жени бързо започвят да лепят по намазаното с крем лице пайети в различни форми. На бузите на Невсе започнаха да се очертават цветя с чудни форми и багри. 

 

Не остава място по лицето и шията и, което да не е облепено с пайети.

 

  На Джамал по-късно вечерта ще му се отвори много работа, изискваща търпение, понеже собственоръчно трябва да свали една по една пайетите от лицето на младоженката. После ще измие лицето й с прясно мляко и тя за първи път ще види новия си дом като омъжена жена. В далечината се разнася писъка на зурни. Към къщата наближават сватбарите обзети от нетърпение да видят гелината.

Тъкмо навреме. Невсе вече е облечена с носия пратена й от младоженеца.  Ще свалят невестинското було от главата на  момичето, което "пазеше" и  ще го сложат на главата на Невсе.

 Украсяват изрисуваното ѝ лице с гирлянди от копринени цветя и ивици от лъскава сърма, за да я направят напълно неузнаваема.

От тук нататък докато отиде в дома на Джамал, тя няма да отваря очите си. Предстои й да измине дълъг път дотам. Късно е и е студено. Но тя ще извърви пътя  към новия си дом, подкрепяна от своите близки и тези на младоженеца. Биенето на тъпана се усилва. На вратата на къщата се показва младоженката изведена от своя баща, който разбираемо е дълбоко развълнуван  от случващото се.

 В ръцете на младоженката поставят огледало. От една страна тя ще може да се оглежда в него и да вижда своята красота като гелина, а от друга огледалото ще спира лошите очи, които могат да я урочасат. Съпроводена от оркестъра, близки и шумно мнозинство от сватбари, Невсе извървява пеша пътя до дома на Джамал.

Тя ще бъде гелина до прага на неговия дом, където той ще я вдигне на ръце и ще я носи така до стаята, която ще бъде тяхната спалня. Там той ще открие лицето й. Невсе ще облече синя или черна манта, което е отличителния белег на омъжените жени в Рибново. В друга стая в която са събрани само най-близките на двойката, ходжата ще извърши обряда по бракосъчетание. Три са условията бракът да се състои - булката да е съгласна, което да потвърди публично и с ясен глас пред всички, бащата на булката да я даде като три пъти повтори думите, че дава дъщеря си Невсе на Джамал и самия Джамал също три пъти да повтори думите, че взема Невсе за съпруга. С произнасянето на молитвите, Джамал и Невсе са вече официално новата семейна двойка на Рибново. Шумните хора на площада продължаваха, а двамата младоженци вече изживяваха радостта  и трепета от първата си любовна нощ.  Времето все повече ни залива като пълноводна река и заедно с нея отминават и потъват в забрава много ритуали и традиции.  

В този смисъл  родопското  селце Рибново е намерило своя спасителен остров  и все още здраво се крепи на него.

В ресторанта младоженците, заедно с родителите на момичето, посрещаха гости. Предният ден домакини на сватбарите бяха от семейството на младожене Копирано от standartnews.com

В ресторанта младоженците, заедно с родителите на момичето, посрещаха гости. Предният ден домакини на сватбарите бяха от семейството на младоженеца. „Винаги съм се подготвял за 400-500 гости. В крайна сметка цял живот за сватбите на децата се приготвяме", каза аго Джамал, който вече бе вдигал две - на голямата си дъщеря и сина. Копирано от standartnews.comМенюто не е претенциозно и тук няма куверти. Печени на скара кебапчета и кюфтета, хляб и безалкохолни напитки. Алкохол няма. Много от местните жени са приготвили вкусни баници, които също носят да се почерпят всички. Тези, които са се нахранили стават и отстъпват място на следващите гости. С настъпването на вечерта времето застудява. Младоженците се пускат от хорото и поемат към дома на момичето. Там тя ще бъде "гелина", което ще рече бяла булка.  Дори най-старите жители на селото не могат да кажат откъде назад във времето е дошъл и се е запазил този ритуал.

 Драги приятели и читатели, публикациите и   снимките в този блог са обект на авторско право. Всяко препубликуване, копиране в блог, форум, на хартиен носител, или по някакъв друг начин, използване на текста и снимките без моето изрично разрешение и без да бъде цитиран източника, е нарушение на Закона за авторското право. Всеки един човек в тази публикация е заснет с негово знание и разрешение.